Започна да си прави списъци с нещата, които се надяваше да постигне през следващите няколко дни. По този начин, ако останеше без работа и имаше опасност да започне да разсъждава върху случилото се — което неизбежно водеше до рев, — можеше да погледне списъка и да си намери някакво занимание. Понякога в списъка фигурираха съвсем незначителни задачи (да купи картички, да надпише картички, да купи марки, да изпрати картичките). Дори само да напише „да купя картички“, вече й печелеше едно отмятане от списъка, а това беше признак, че тя сама се одобрява — нещо, в което имаше нужда да повярва.
Проблемът с това да цениш сам себе си е, че никой друг не може да го направи, макар че, честно казано, всички се опитваха. Приятелите и роднините й я учудваха с огромната подкрепа, която й оказваха. Обаждаха й се, разговаряха, изслушваха я, насърчаваха я и одобряваха, не казваха нищо, когато тя твърдеше, че като баща на децата й той заслужава уважението и доброто й отношение. Нито пък когато казваше, че ще го спипа и ще му отреже топките.
Учудващо много хора предложиха на Марта да наеме частен детектив, защото никой не разбираше причината съпругът й да я напусне. Всички бяха съгласни, че „не съм щастлив“ не е достатъчно обяснение, за да изоставиш семейството си. Тя се изкушаваше. Щеше да изпита едва ли не облекчение, ако детективът й предадеше няколко черно-бели снимки, на които се вижда как Майкъл излиза от някакъв апартамент, на вратата на който стои задоволена и разрошена жена, притиснала халата си към своята пищна гръд. Марта искаше просто да разбере Майкъл, но в момента това беше невъзможно, защото тя не го познаваше. Вече не.
Тържеството по случай рождения ден беше чудесно. Имаше балони, сапунени мехури, награди, музика и смях. Нищо не липсваше. Майкъл го нямаше, обаче въпреки това нищо не липсваше.
След като си тръгна и последният гост, след като всички разкъсани опаковъчни хартии бяха натъпкани в два черни чувала, а изтощените Матю и Мейси бяха настанени в леглата им, Елайза и Марта свалиха обувките си и се приготвиха да се насладят на тишината.
— Зарежи миенето, нищо няма да им стане на чиниите — каза Марта, която наистина полагаше огромно усилие да се отпусне. С учудване установи, че това не е толкова трудно, колкото звучеше.
Елайза нямаше нужда да й се повтаря. Отдръпна се от мивката и се пресегна да вземе бутилка вино.
— Искаш ли една чаша?
— Да — кимна ентусиазирано Марта. — Мисля, че тържеството беше страхотно, нали?
— Да. Желе и сладолед по стените, чипс по пода и нито една здравословна храна пред погледа — точно така разбирам аз готиното тържество — пошегува се Елайза. — Имаше ли поне едно дете, което да не се разреве за нещо?
— Съмнявам се.
— Със сигурност нямаше.
Двете сестри се запътиха към дневната. Марта избра един компактдиск и го пъхна в уредбата. Били Холидей мелодично я споходи до стаята.
— Трябва да си купиш малко нови записи — отбеляза Елайза.
— Така ли? Тези не ти ли харесват?
— Не казвам подобно нещо. Това е класика, обаче ти само него въртиш.
— Всъщност не е вярно. Слушах го в университета, обаче не мога се сетя да съм го слушала през последните десет години.
— Наистина ли? — Сестра й си даде сметка, че показателният период от „десет години“ трябва да е белег за времето преди Майкъл. С облекчение установи, че Марта успя да не спомене името му.
— В университета ти винаги имаше прекрасна музика — отбеляза Елайза.
— Нали? — Квартирата на Марта представляваше опияняваща смесица от романтика, очакване и възможности. По стените висяха безброй плакати от предрафаелово време и пощенски картички, които скриваха грозните тапети. Изображенията не бяха сред любимите на Елайза — твърде много прелестни девици, които се давеха, плачеха или просто чакаха своя рицар в лъскави доспехи. Обаче на Марта — безнадеждната романтичка, много й подхождаха. Грозният изтънял килим беше покрит с дрипава рогозка, купена от вехтошарски магазин. Марта изучаваше английско изкуство и история, затова стаята й винаги беше натъпкана с книги. Тя изпитваше огромно уважение към тях, а черните гръбчета на класическите произведения, издания на „Пенгуин“, стояха като стражи по рафтовете и подредени по азбучен ред. На Елайза винаги й бе по-лесно да пуска книгите си на пода. В крайна сметка единственото неудобство бе да не се спънеш в тежките купчини, след като си изпил чаша-две повече.