— Марта, спомняш ли си колко харесваше онези грозни чаши в зелено и златисто?
— Много ги благодаря. Изобщо не бяха грозни — засмя се тя.
— И имаше отвратителна морава покривка за легло!
— Беше последен писък на модата! — защити се Марта през смях.
— Честно казано, навремето беше доста модерна.
Защо ли не прозвуча като комплимент? Елайза възнамеряваше да е комплимент. Това би зарадвало Марта.
— Тогава носеше къси поли и кубинки.
— И сака от рипсено кадифе — добави Марта.
— С кожени кръпки на лактите.
— Разнищени джинси втора ръка.
Двете сестри изпискаха, изненадани от спомена.
— Какво стана с…
— С мен ли?
— Щях да питам за кожената ти барета.
Млъкнаха. Уместният въпрос беше какво се е случило с Марта. Кога романтичната индивидуалистка се бе удавила сред гумени ръкавици и се бе задушила от препарата за мебели?
— Напоследък често се сещам за времето си в колежа — замислено изрече Марта. — Тогава за последен път бях съвършен егоист. Трябваше да мисля единствено за себе си. Вече никога няма да бъда в това положение.
— Е, поне не преди да навършиш петдесет.
Тя се засмя. И на двете „когато навършиш петдесет“ им се струваше толкова далеч, все едно беше „никога“.
— Не ме разбирай погрешно, не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че се омъжих за Майкъл, и със сигурност не съжалявам, че родих децата. Просто би ми се искало да имам възможност да поставя себе си на първо място.
Тъй като Марта се стараеше много да направи живота на децата възможно най-щастлив, тя бе вложила доста усилия в организирането на тържеството. Хартиените чинии, балоните, цветните лентички бяха подбрани подходящо в цветово отношение, което не можеше да се каже за дрехите й. Отдели цяла вечност, за да облече децата за тържеството, но посвети само няколко секунди за себе си, колкото да си сложи червило. Много се измъчи, докато избере подаръците за Мейси. Опита се да направи смес от необикновени, образователни и относително евтини играчки. Много се радваше на пъстрите лампички с форма на сърце и на дървената тротинетка, обаче в същото време Марта от месеци не се бе излежавала във ваната — твърдеше, че все не й остава време.
Елайза сякаш прочете мислите й и каза:
— От време на време не е зле да мислиш първо за себе си. Не през цялото време, разбира се. Обаче не е необходимо да си мъченик, за да бъдеш добра майка.
Истина беше.
— Марта, трябва да излизаш повече. Приеми някои от поканите, които получаваш.
— Но аз приемам покани.
— Не, не приемаш. Чух те днес, прие всички покани, които бяха свързани с децата. Ще ходиш на игрището в Сиън Хаус и в курса по музика за деца, само че те чух да отказваш поканата за трийсетия рожден ден на Клеър.
— Не бих могла да отида там.
— Защо не?
— Всички ще бъдат по двойки.
— Не е вярно, попитах я. Марта, трябва да се пребориш и да излезеш от удобната си изолация.
— Ще бъде в някакъв салса ресторант и бар. Не умея да танцувам салса.
— Не ставай смешна, просто трябва да тресеш бедра.
— Е, не е само това, нали? Толкова е похотливо. Само се усукват.
Елайза положи усилие да не се засмее.
— Поне веднъж живей опасно. Какво лошо може да ти се случи? Не можеш да изживееш живота си с убеждението, че рискуваш, когато не следваш дума по дума рецептата от готварската книга и замениш магданоза с босилек.
— Не ставай глупава, и аз рискувам.
— Например?
— Например ли?
— Да, дай ми поне един пример. Едно рисковано нещо, което си направила през последните десет години.
Марта се разсърди. Отчасти на сестра си, но най-вече на себе си, защото Елайза имаше право.
— Какво ще облека? — Нещо в това й подсказваше, че съпротивата й намалява. Искаше просто да бъде убедена.
— Добър въпрос, ще трябва да се погрижим за външния ти вид.
— За вида ми ли?
Елайза скочи от дивана и се втурна към купчина модни списания, които бе натрупала преди това. Явно бе чакала подобна възможност. Започна бързо да ги разлиства и да показва снимки на дългокраки манекенки, които изглеждаха превъзходно в джинси и оскъдни горнища.
— Не мога да се облека така — ужаси се Марта. — Както и да е, купила съм си някои нови дрехи.