Синьор Бианки естествено следваше да бъде съвсем кльощав мъж. Ако беше друг, за него просто не би имало място. Според Елайза той тежеше по-малко от шейсет килограма и голяма част от теглото му се дължеше на мустаците, които бяха дълги и намазани с брилянтин. Въпреки крехкия си външен вид обаче той не беше слаб човек. Макар синьор Бианки да бе деликатен и в повечето случаи мълчалив, присъствието му бе от изключително значение за кафенето и най-вече за синьора Бианки. Тя продължаваше да го гледа по начин, който подсказваше на Елайза, че не вижда у него помъдрелия застаряващ мъж с прошарени коси, с разширяваща се плешивина и хриплива кашлица. В нейните очи той все още беше деветнайсетгодишният младеж с мастиленочерна пригладена коса, който караше своя скутер по площада. В ръката му сигурно имаше цветя за нея, а в очите му блещукаше пламъче също за нея. Един наистина красив младеж.
Кафенето беше много тясно, не по-широко от коридор, а барплотът, който се простираше по цялата му дължина, сякаш бе изваден от картина на Хопър: лъскава цинкова грамада, осеяна с белези и драскотини от клиенти, превърнали се през годините в приятели на собствениците. Върху плота имаше само три винени чаши: едната беше за рестото, втората бе за суми по-големи от петдесет пени, а третата — за банкноти. Еднотипните вериги неведнъж се бяха обръщали към синьор и синьора Бианки с надеждата да ги убедят да продадат заведението, но винаги получаваха отказ.
— Трябва да престана да пия кафе — промърмори Елайза.
— Защо? — попита я Грег. Беше изсипал две пакетчета захар върху масата и рисуваше с пръст усмихнато лице.
— Защото кафето влошава усвояването на желязото.
— Да не би да си анемична? — погледна я загрижено той.
— Не, но ако реша да опитам да забременея, усвояването на желязото е важно.
Грег се задави с кафето си, но веднага след това се опита да възвърне обичайното си хладнокръвие.
— Да не би ти… а-а-а, ние… да опитваме да забременееш?
Контрацептивите, както и всякакви други отговорности във връзката им, бяха задължение на Елайза.
— Не — неохотно призна тя.
Ако изпита облекчение, Грег прояви достатъчно здрав разум да не го покаже — изражението му остана непроменено. Може би беше готов възторжено да размаха ръце като Бекъм, след като отбележи гол от воле срещу Германия в мач за Световната купа, само че Елайза нямаше как да разбере. Със същия успех прикриваше и разочарованието си. Тайните му обикновено бяха на сигурно място. Причината за сдържаността на Грег бе, че докато една част от мозъка му беше заета да си бъбри с Елайза за усвояването на желязото, с друга част от мозъка си той пресмяташе кога би трябвало да е следващият й цикъл. Защото харесва ли й, или не (а на нея не й харесваше дори да го признае), истината бе, че тя изпадаше под влияние на предменструалното напрежение. Не хвърляше чинии, обаче подмяташе остроти, обиди и дразнещи коментари.
До цикъла й имаше още две седмици.
Може би тя не искаше бебе. Грег обичаше да хваща бика затова се осмели да попита направо:
— Ти искаш ли бебе?
— В даден момент. — Елайза стовари чашата си с еспресо толкова силно, че черната течност се разплиска в миниатюрната чинийка. Замълча и уточни: — Може би. Просто ми се иска да има такъв вариант.
„Че той си съществува, нали така?“ — помисли си Грег. Доколкото знаеха, яйчниците, матката й и всичко останало си бяха наред. Не беше специалист по женските органи, с изключение на външните — че кой мъж е? Разбира се, можеха да имат бебе, ако тя го искаше, просто досега не го бе споменавала. А и той не се бе замислял за това. Но сега, след като тя повдигна въпроса, защо не? Веднага си представи как цамбурва в морето с едно малко, вкопчило се в него човече (нямаше предвид най-добрия си приятел Боб, въпреки че той беше висок само метър и петдесет, а имаше предвид дете, неговото дете). Представи си как той и детето му се люлеят на люлки, ритат нападалите листа в парка, събират кестени.