— Съществува — усмихна се тя. Облегна се на кухненския плот с неприлично самодоволна усмивка на лицето и си помисли: „Джак е всичко това. Наистина“.
32.
Споразумяха се да се справят с развода без намесата на адвокати. Марта реши, че това е начинът, който най-вероятно ще й позволи да се държи изискано, щедро и великодушно, макар Елайза да я мислеше за луда.
— Нямам нужда от адвокат, вярвам на Майкъл. Никога няма да ме остави без пари за децата.
— Марта, само преди няколко месеца ти вярваше, че той изобщо няма да те изостави. Точка.
Точка ли? Поредният американизъм. Боже, понякога ненавиждаше откровеността на Елайза. Все едно й изтръгваше ноктите на краката.
— Защо постъпваш така, Марта?
— Как?
— „Да си останем приятели“. Никога ли не ти се иска да започнеш да чупиш чинии или да изрежеш чатала на всичките му панталони?
Често.
Марта, която в крайна сметка беше човешко същество, си беше мислила да сипе захар в резервоара на неговия бокстър. Или да изпрати по имейла на колегите му някои неудобни снимки — имаше откъде да подбере. На една от тях той беше облечен само с жакет и тиранти. Добре, той ходеше на парти, където хората се обличаха като героите от филма „Роки Хорър Шоу“, обаче колетите му едва ли знаеха. Имаше и снимки от ергенския му уикенд, и други, на които беше облечен с костюма си на командос, което според нея беше глупаво (но знаеше, че според някои мъже не е така). Имаше и една, заснела от кума им, на която Майкъл беше припаднал, след като беше изпил задължителните дванайсет халби бира. Вяха обръснали цялото му тяло, освен веждите. Марта беше бясна. Повторното поникване на космите се оказа крайно неудобно и за двамата по време на медения им месец. Добре, че бяха пощадили веждите му — клопката, устроена от приятелите му, не бе навредила поне на снимките от сватбата.
Не че имаше някакво значение как изглеждаше който и да е от двамата на тези снимки. Сватбените им снимки постепенно изчезнаха от много бюфети навсякъде из страната.
Такива дребни отмъстителни постъпки бяха чиста лудост. Малки жестове, които нямаше и не можеха да премахнат болката й, затова бяха безсмислени.
— Какъв е смисълът да ставам гадна? — Ядоса се на себе си, че се е разгневила. Мразеше кавгите с Майкъл, макар понякога да не успяваше да се въздържи. Наистина нямаше нужда от никаква агресивност. Какво ще постигна?
— Спокойствие.
— Моля?
— Ще се почувстваш по-добре — увери я Елайза.
— Всъщност не съм сигурна.
Да се справиш сам с развода си включваше и купуването на молби за две лири и петдесет от една книжарница на Чансъри Лейн. Марта знаеше това, защото имаше една изключително полезна Интернет страница, която напътстваше хората в процедура на развод.
Тя имаше ограничен опит с Чансъри Лейн, макар да бе прекарала в Лондон целия си съзнателен живот. Там нямаше никакви магазини и супермаркети, малко ресторанти — накратко, нищо, което да стане причина да ходи там. Знаеше, че Чансъри Лейн се намира близо до Странд, където беше Кралският съд. Знаеше го, защото гледаше новините в шест часа и често бе виждала камери, които заснемаха коментарите на оправданите обвиняеми или на техните адвокати.
Марта бутна вратата на книжарницата и някакъв звънец оповести присъствието й. Това беше много подло, надяваше се да се шмугне вътре незабелязано, да купи молбата и да излезе, без да привлича ничие внимание. Обиколи рафтовете, разглеждайки всякакви перфоратори и различни по големина пакети с лепенки. С учудване установи, че човек не може да купи дори папка с механизъм за защипване на листовете за цената на молба за развод. Папката струваше две лири и седемдесет и пет, освен ако не пазаруваш на едро. Цялата операция беше евтина и противно унизителна. След като обикаля из магазина като че ли цял месец. Марта осъзна, че няма да успее да намери необходимия й документ без помощта на продавача.
По някаква случайност той явно бе стигнал до същия извод.
— Мога ли да ви помота? — попита по-младият от двамата продавачи.
Не би трябвало да има значение, че е мъж, но всъщност имаше. В най-тежките си моменти тя вярваше (противно на всякаква логика), че те всички „са се наговорили“. Че всички мъже изоставят жените си, флиртуват и не умеят да спазват клетвите, които са дали в църквата, облечени в костюм, взет под наем от „Мос Брос“. Тази мисъл й причиняваше болка, но още по-болезнено беше съзнанието, че всъщност е направила неправилен избор.