— Техниците казаха, че ще се забелязва, защото косата ми е прекалено къса.
— А не се ли притесняваш, че така няма да можем да говорим с теб?
Пола сви рамене.
— Няма проблем.
— Ако се налага да прекъснем операцията, някой от нас ще мине покрай теб, за да те уведоми. Помниш всичко останало от плана, нали? — попита Карол.
Пола кимна притеснено.
— Ако ме заговори някой, отивам с него зад близкия ъгъл, за да разбера какво иска. Ако е обикновен клиент, показвам му картата си и му казвам да изчезва, преди да са го арестували.
— Именно. Точно сега нямаме интерес към заниманията на този контингент. Ще го предоставим при друг случай на Джен и колегите й.
— Благодаря — отбеляза саркастично Джен.
— А когато някой от клиентите поиска да ме завърже за леглото, тръгвам с него.
Карол виждаше, че Пола се опитва отчаяно да демонстрира смелост. Но тя познаваше отлично тревогата, която я гризеше отвътре. Познаваше тази тревога, защото бе живяла с нея достатъчно дълго — толкова дълго, че се надяваше никога повече да не изпита това чувство.
— Точно така — отвърна Карол. — Питаш го как точно си представя тази работа. Дали има къде да те заведе, или предпочита да отидете в стаята, която ползваш ти. Независимо от това дали ние смятаме, че този човек е убиецът или не, ще се намесим точно в този момент — или за да го предупредим и да му кажем да се маха, или за да го арестуваме. Ще бъдем съвсем близо до теб — малко по-назад, за да не го подплашим прекалено рано, но ще следим съвсем точно развитието, за да се избегне и най-малкото объркване.
Пола видимо събра сили.
— Но нищо няма да се обърка. Нали?
— Нищо няма да се обърка — разнесе се мъжки глас зад тях. Трите жени се обърнаха и видяха началника на полицията, застанал на прага на кабинета. — Имам вяра във вас и екипа ви, главен инспектор Джордан. Имате възможно най-добрата защита, следовател Макинтайър. Убеден съм, че ще постигнем резултат — дори да не е тази вечер, то поне в най-близко бъдеще.
Карол почувства как Пола се стегна. Явно едва сега осъзнаваше, че може би не всичко щеше да свърши тази вечер.
— Благодаря ви, сър — каза тя.
— Може ли да поговорим, госпожо главен инспектор? — каза Брандън.
Джен и Пола тръгнаха към вратата.
— Ще чакаме в залата за брифинги — каза Джен и затвори вратата зад себе си.
— Как се чувстваш, Карол? — попита Брандън, смръщил угрижено чело.
— Добре съм, сър — отвърна тя кратко. Тонът й отхвърляше всякакви прояви на симпатия и съчувствие. След скорошния им сблъсък й бе трудно да повярва в проявите му на загриженост. — Не съм аз тази, която се излага на опасност днес.
— Не, но сигурно не ти е лесно да изпратиш твой подчинен на такава операция. След това, което ти…
— Върша си работата, сър — прекъсна го Карол. — Ако бях на мнение, че личните ми преживявания могат да застрашат по някакъв начин протичането на операцията, бих ви помолила да ме освободите от задължението да я ръководя.
Брандън видимо се смути.
— Нямах предвид подобно нещо, Карол — нито пък съм го мислил при последния ни разговор. Единственото, което ме безпокои, е, че тази работа сигурно извиква у теб мъчителни спомени.
Карол се опитваше да овладее надигащата се вълна от гняв и обида.
— С ваше позволение, сър, това си е моя работа.
Брандън не възрази срещу упрека и се обърна да си върви.
— Както кажеш. Тони тук ли е?
— Не, сър. Доктор Хил прецени, че няма с какво повече да помогне за тазвечерната операция. Даде да се разбере, че взетите от мен мерки според него са напълно задоволителни. — „За разлика от теб“, помисли тя с известна горчивина. Внезапно й хрумна, че отсъствието на Тони може да е израз не на упрек, а на увереността му, че тя отново се владее напълно, че отново е в състояние да се справя сама със задачите си.
„Ако наистина мисли така, значи дълбоко греши“. От доста време насам не бе изпитвала толкова мъчителна тревога. Но по-скоро би си прехапала езика, отколкото да признае това пред Брандън.
Насили се да се усмихне и каза:
— А сега, ако ме извините, сър, необходимо е да покажа на практика каква подкрепа можем да окажем на следовател Макинтайър. Време е операцията да започне.
Брандън отстъпи встрани, за да й даде път.
— Желая ви късмет, Карол — каза той.
Карол се обърна рязко.
— Ако заловим убиеца, това няма да се дължи на късмет, сър. Просто ще сме си свършили работата както трябва.