По пътя от Брадфийлд дотук почти не бяха разговаряли. Карол бе потънала в мисли за следващия етап от подмамването на убиеца. Но дори и да не беше така, присъствието на Сам Еванс в тясната служебна кола би ограничило възможностите за разговор. От друга страна и Джонатан не беше особено разговорлив тази сутрин. Почти през цялото време се взираше право пред себе си, като хипнотизиран от равномерното движение на чистачките по предното стъкло.
— Готов съм, ако това имаш предвид — каза той и си пое толкова дълбоко дъх, че раменете му леко се повдигнаха. Взе непромокаемото яке, което беше оставил на седалката между тях двамата, отвори вратата и излезе.
Карол също излезе и отиде при него.
— Наистина съм ти много благодарна, че склони да ни помогнеш — каза тя. — Веднага щом потвърдиш, че мястото е същото, ще помоля някой да те откара обратно в Брадфийлд.
Джонатан кимна.
— Не мога да разбера как успяваш да се справяш с тези неща, които за теб са ежедневие — призна той. — Дори мисълта за тях ме кара да изтръпвам.
— Изпълняваме дълга си пред мъртвите — отвърна Карол. — Така поне го обяснява Тони.
Тя се озърна. Хората от екипа се събираха — специалистите по анализ на местопрестъплението в познатите бели костюми, чиято цел бе да се избегне увреждане на евентуални улики. Кевин и Сам навличаха белите екипи, мърморейки против неудобството.
— И ние трябва да се облечем — каза Карол. Измъкна два екипа от микробуса на съдебномедицинската лаборатория и се възползва от възможността да размени няколко думи с Кевин и Сам.
— По план не трябваше да бъда тук, но доктор Франс се притеснява от положението. Вие ръководите операцията, аз само наблюдавам. Няма и да остана за дълго.
Кевин се усмихна едва-едва.
— Благодаря, шефе.
Когато всички бяха готови, тръгнаха по пътеката, която сега минаваше на мястото на някогашната железопътна линия. Тя беше настлана с грубо издялани камъни, затова ходенето по нея не беше много приятно. Карол си мислеше, че по времето на парните локомотиви пътуването оттук е било много вълнуващо преживяване. Дори тази неприятна зимна утрин със слаба светлина и ограничена видимост не можеше да скрие чара на драматичния пейзаж. Набраздените варовикови скали и зъбери надвисваха над тях, тук–там в пукнатините се виждаше упорито вкопчена зеленина. Отвесни канари в неизброими нюанси на сивия цвят се извисяваха към небето и сякаш всеки момент щяха да се сключат над главите им. Карол се опитваше да не си представя колко застрашителна е изглеждала гледката на Тим Голдинг.
След като изминаха сравнително малко разстояние, те се отклониха от пътеката и тръгнаха напряко по стръмния склон към една планинска ливада. Няколко овце с подгизнала от дъжда вълна преживяха унило бледата трева, докато други се бяха скупчили под голите клони на китка дървета. Вървеше се трудно, Карол чувстваше как туристическите й обувки натежават от полепналата по тях кал. Стори им се, че изморителният път до входа към Суиндейл отне много повече от четиридесет минути. Събраха се пред нещо, което напомняше по-скоро на пукнатина в скалата, не по-широка от четири фута. Карол се беше изпотила под защитния костюм, но краката й бяха премръзнали. Когато вървиш през речен разлив, и висококачествени туристически обувки не могат да предпазят краката ти от намокряне. Тя се обърна към Джонатан.
— Специалистите по оглед на местопрестъплението ще влязат първи и ще маркират една тясна пътека, по която ще влизаме и излизаме оттук отсега нататък. Така че може би ще е най-добре ти да тръгнеш непосредствено след тях, за да ги насочваш към мястото, което търсим.
Той кимна. Дръпна ципа на костюма си и измъкна отвътре снимката на скалната формация. Беше я ламинирал — разумна мярка при такова време. Карол тръгна по петите му, след като той последва лаборантите през тесния вход към долината. За нейно учудване само след няколко ярда скалните стени се разтвориха драматично като порта към долина, широка около петдесет фута. Грубата растителност на места изтъняваше, очертавайки едва забележима пътека през долината. Продължиха напред, като от време на време Джонатан ги насочваше с по някоя дума.
— Ето тук, вдясно — каза той накрая.
Карол погледна часовника си. Бяха минали осем минути, откакто навлязоха в долината. Пристъпи напред, застана до Джонатан и започна да сравнява снимката в ръцете му със скалата, която виждаше пред себе си. Дори за необучен наблюдател като нея беше ясно, че няма място за съмнение. Но Джонатан изреди основните характеристики, изтъквайки съвпаденията.