Мерик трепна и се отдръпна, като че ли му беше ударила шамар. Но Карол продължаваше.
— Другата причина е, че случаите Фостър и Майал са активни и от непосредствена важност. Въвеждането на нов човек би означавало, че той трябва да се заеме с непосилната задача да прегледа цялата текуща документация върху свършеното дотук, като паралелно с това трябва да се опитва да контролира и постъпващата нова информация — с известно закъснение тя се опита да омекоти думите си. — Дон, знам колко лично приемаш тези случаи. И в това няма нищо лошо. Това означава, че си направил и невъзможното за Тим и Гай. Но сега е време да отстъпиш. Санди и Джеки също са имали семейства, и те също очакват отговор на въпросите си, както семействата Голдинг и Льофевр. Имам нужда от помощта ти за тези случаи.
За миг изглеждаше, че Мерик ще продължи да спори. Но вместо това той отпусна рамене и стана, привеждайки се, за да не си удари главата в тавана на микробуса.
— Ще се видим утре, госпожо главен инспектор — каза той с горчивина. После си тръгна, оставяйки я да предъвква поредния случай, в който не бе успяла да утвърди авторитета си пред свой подчинен.
— Какъв шибан ден — измърмори тя под нос, докато слизаше на свой ред от микробуса, за да отиде при колата си. Бе стояла пред детски гроб, а после бе отишла до дома на семейство Голдинг, за да ги уведоми, че там вероятно е заровен техният син. После трябваше да съобщи новините на Джонатан — не беше редно да ги научи от радиото или телевизията. След това прекара четири часа в микробуса, където атмосферата вибрираше от напрежение и очакване. А сега бе наскърбила непосредствения си заместник. Нервите й бяха съсипани. Имаше нужда да пийне нещо, и то възможно най-скоро.
Последното, което очакваше да види, когато паркира пред къщи, бе Джонатан — но той беше там, седеше приведен на мотора си. Тя погледна нагоре, към прозорците на Тони и се успокои, когато установи, че при него не свети. Изпъшка глухо и слезе от колата. Когато я видя, че идва към него, той слезе малко вдървено от мотора, протегна дългите си крайници и изправи гръб. Карол забеляза, че гледката й доставя удоволствие.
— Това вече е изненада — каза тя.
— Извинявай — отвърна той. — Не прецених, че ще работиш до късно. Но след като вече бях чакал един час… — той сви рамене и разпери ръце.
— Нямам никакви други новини, Джонатан. Все още не разполагаме с категорична идентификация, да не говорим пък за установена причина за смъртта…
— Не съм дошъл, за да науча нещо ново — каза той. — Дойдох, защото… ами просто не можех да се успокоя. Всичко се въртеше в главата ми, мислех си колко по-тежко трябва да ти е на теб, и си казах, че може да ни е по-лесно, ако двамата… — той видя изражението й и понечи да си тръгне. — Но очевидно не съм бил прав.
— Не, не — спря го тя припряно. — Просто не очаквах да те видя, това е всичко. Не съм свикнала… — тя млъкна.
— Да те приемат като човешко същество?
Тя въздъхна.
— Нещо такова. След като вече си тук, няма ли да влезеш да пийнем по нещо?
Той явно се колебаеше.
— Късно е и ти сигурно искаш да си легнеш.
— И двете неща са верни, но първото, което имах намерение да направя, беше да си налея голяма чаша вино. Така че си добре дошъл, ако искаш да ми правиш компания.
— Сигурна ли си?
Карол поклати глава в израз на привидно раздразнение.
— Защо само си губим времето да говорим тук, вместо вече да сме си сипали?
Досега бе смятала, че таваните в новото й жилище са относително високи, но главата на Джонатан почти ги докосваше. Той седна веднага, щом влезе в дневната, озърна се и попита усмихнато:
— Не живееш тук отдавна, нали?
Карол направи гримаса.
— Толкова неуютно ли ти се струва?
— Не, просто няма натрупани вещи. Аз съм в състояние само за три дни да накарам всяко жилище да заприлича на склад за вещи, оцелели след корабокрушение.
— Аз рядко трупам вещи — отвърна Карол. — Но това, което съм успяла да натрупам, е в лондонското ми жилище — тя попита през рамо, докато се отправяше към хладилника: — Бяло вино или бира?
— Вино, ако обичаш. А имаш ли намерение да продаваш апартамента в Лондон? — подвикна той след нея.
Карол се върна с бутилката и две чаши.
— Все още не съм сигурна. Струва ми се прекалено категоричен жест — тя подаде едната чаша на Джонатан и наля виното. Включи уредбата, пусна „Алина“ на Арво Перт и седна до него, но на достатъчно голямо разстояние, за да не може изборът й да бъде счетен за намек. Трептящите звуци на цигулката и пианото създаваха непринуден фон на разговора.