— Как успяваш да понесеш това? — попита той.
— Отварям си устата и гълтам — отвърна тя шеговито. — Виното не е чак толкова лошо.
— Знаеш, че нямам предвид това. Добре, нека говорим за нещо друго.
— Съжалявам. Толкова съм привикнала да се отнасям несериозно със сериозните неща и към черния хумор, че понякога ми е трудно да сменя тона. Чакал си с часове в студа навън и заслужаваш отговор. Но не мисля, че мога да отговоря еднозначно. Някои ченгета прекаляват с пиенето. Други се съсредоточават така ожесточено в преследването на убиеца, че съзнателно съумяват да изтикат от съзнанието си мисълта за жертвата. Някои се прибират у дома и прегръщат децата си. Други се прибират у дома и пребиват жените си. А трети направо получават нервен срив.
— А ти? Как се справяш ти?
Карол впери поглед в чашата си.
— Опитвам се да превърна гнева в положителна енергия. Опитвам се да се зареждам с нея, да работя до изтощение и дори още повече.
— Има ли ефект?
Карол усети, че очите й се изпълват със сълзи.
— И аз не знам вече. Напоследък се събраха много неща, които не разбирам. Неща, които приемах като азбучни истини. Сега същите тези неща понякога ми приличат на детски приказки, които съм си повтаряла, за да не ме е страх от тъмното.
Той се пресегна и я прегърна през раменете. Тя се сгуши в него без колебание.
— Не си изгубила таланта си, нали ти е ясно. Все още те бива — и като ченге, и като човек.
— Как би могъл да знаеш?
— Нали те наблюдавах днес сутринта. Видях как ръководиш всичко, без хората дори да осъзнават, че го правиш. И въпреки всичко, което трябваше да контролираш, намери време да проявиш човещина към мен. И сега пак си мила с мен.
Карол въздъхна дълбоко, сякаш от дълбините на душата си.
— А не ти ли минава през ума, че всъщност се грижа за себе си? Джонатан, не искам да бъда сама тази нощ.
Тя усети как мускулите му се стегнаха.
— Искаш да кажеш…
Последва още една дълбока въздишка.
— Да, точно това искам да кажа. Но, Джонатан… — тя се отдръпна назад, за да може да види лицето му. — Само ако си напълно сигурен, че не си влюбен в мен.
Малко след пет часа Тони се отказа от неравната битка с безсънието. Известно време ту задрямваше, ту се стряскаше, измъчван от мисли за Тим Голдинг. И за Гай Льофевр, другото дете, останало почти забравено в суматохата. В съобщението, с което Карол го уведомяваше за откритието в Суиндейл, тя не го молеше изрично за помощ, но той беше обещал да огледа местопрестъплението и считаше, че още не се е издължил на брадфийлдската полиция във връзка с този случай. Дон Мерик му бе възложил да направи профил на убиеца в ранния стадий на разследването, и Тони съзнаваше, че това, което представи навремето, беше крайно незадоволително. Вината не беше негова; от самото начало бе предупредил, че има нужда от повече данни, за да изготви профил, който да им върши работа. Но сега вече разполагаше с нова информация, а едно пътуване до Дербишър би му осигурило още повече данни. Сега би трябвало да успее да си създаде някаква по-ясна представа.
Той лежеше по гръб, скръстил ръце зад главата си. В стаята беше тъмно, но това не му пречеше. Не му трябваше да вижда, за да мисли. Повтори си отново нещата, които смяташе, че знае за мъжа, отвлякъл и убил Тим Голдинг, а вероятно сторил същото и с Тай Льофевр. Почти сигурно беше, че е мъж. Процентът съмнение по този въпрос беше незначителен. Всички тези неща бяха въпрос на вероятности. Но разбира се, човек не биваше да допуска предубеденост, защото убийствата по сексуални подбуди винаги са нещо специфично — ставаше дума за задоволяване на желания, които се срещаха толкова рядко, че не можеха да представляват статистическа основа.
И така, вероятно мъж. Някъде между двайсет и пет и четиридесет и петгодишен. Необходимо му е било време, за да се превърне в убиец от този тип. Мъжете в пубертетна възраст и в началото на двайсетте години често имаха вкус към агресия в секса, но упражняваното от хора на такава възраст насилие рядко водеше до смъртен изход. Понякога се превръщаха в убийци почти случайно, когато опитите им да преодолеят съпротивата на жертвите си ги довеждаха до крайност и те причиняваха смъртта им. Ако обаче усещането при такъв инцидент им доставеше удоволствие, то следващия път вече нямаше да има случайност и по улиците щеше да скита нов сериен убиец. Но при повечето серийни убийци и първият път убийството се извършваше съзнателно. А за да се стигне дотам, че сексуалните фантазии на един мъж да го подтикнат да отнеме живот, трябваше да мине време. Затова обикновено експертите не грешаха, когато определяха по-висока начална възраст за убийците, отколкото за хората, упражняващи сексуално насилие. Горната граница също беше основателно поставена. В средата на четирийсетте интензивността на сексуалното желание при такива хора избледняваше или се притъпяваше под въздействие на алкохола. Ако дотогава не бяха извършили убийство, шансовете да направят такава крачка от тази възраст нататък бяха минимални.