— Майната му, майната му, майната му — повтаряше Мерик като мантра, докато дърпаше яростно вратата на микробуса. Скочи на улицата, Карол смъкна слушалките от ушите си и хукна след него, Джен тичаше последна. Стейси ги проследи с отворена уста, без да знае дали трябва да ги последва и тя или да остане, за да поддържа връзката. Накрая реши, затвори вратата и взе захвърлените слушалки на Карол. Все пак някой трябваше да следи какво се случва. Тя нямаше нищо против да си остане в микробуса. Който владее технологиите, владее света, повтаряше си Стейси. Това беше далеч по-интересно от препускането по улиците. Нищо нямаше да се случи, без тя да разбере.
Карол тичаше с все сила по тротоара, а в главата й се редяха кошмарни видения.
— Не, не, не — повтаряше тя задъхано, оставяйки зад себе си двайсетината ярда до мястото, където за последен път бе видяла Пола. Когато зави зад ъгъла, се блъсна в гърба на друг полицай толкова силно, че и двамата останаха за миг без дъх. Карол залитна, но успя да не падне. Подмина го и видя, че още няколко цивилни полицаи се въртят около прохода, в който бяха изчезнали Пола и мъжът. Проправи си път и изтича по продължение на целия проход. Оказа се, че той води в друга улица, от която се отклоняваха всевъзможни криви улички и проходи към задни входове. Намираха се в същински лабиринт.
— Тръгвайте във всички посоки! — извика Карол. — Претърсете целия квартал. Не може да са отишли далече. О, майната му!
— Тук е пълно с вътрешни проходи като заешка дупка — чу се гласът на Мерик. — Може да са навсякъде.
Страните му сякаш изведнъж бяха хлътнали. Гласът му беше пресипнал.
— В такъв случай няма какво да стоим и да говорим, да продължаваме с търсенето. И някой да отвори тази врата — допълни тя, удряйки с юмрук по вратата в стената на прохода. — Да видим накъде води тя и да преровим цялото място.
Карол прокара пръсти през косата си. Почувства как остра болка прониза тила й. Как бе възможно да се случи такова нещо?
Мерик говореше настоятелно в радиостанцията.
— До всички екипи. Започвайте основно претърсване на целия район. Изчезнал полицейски служител. Повтарям, изчезнал полицейски служител.
Той вдигна поглед към Карол и попита:
— Да започнем ли да търсим от врата на врата?
Тя кимна.
— Джен, ти се заеми с тази работа. Започни от това, което се намира зад вратата тук.
Карол се обърна, давейки се от гняв. Подчинените й се разпръснаха, а тя стоеше и се питаше къде беше сбъркала. И най-лошо от всичко беше, че изобщо не можеше да открие някаква грешка в операцията.
Тази ще остане по-дълго. Той не знае защо, но знае, че така трябва. Гласът решава, Гласът знае най-добре, Гласът никога не го изоставя в беда.
Тя прилича на останалите, изглежда съвсем като уличница, но е ченге. Мисълта за това го плаши, но въпреки това той успява да се справи със задачата. Още не може да повярва колко лесно се оказа залавянето й — точно както беше предвидил Гласът. Гласът каза, че тя ще тръгне с него кротко като агне, без никакви възражения, и точно така стана.
Убеди я да тръгне с него на улицата — и това беше много лесно. Всъщност му беше по-лесно, отколкото с другите, защото тази не му беше позната отпреди. Не му беше трудно да си я представя само като парче омърсена плът, защото никога не беше направила нещо, което да го кара да мисли друго. Отведе я в прохода и преряза кабела, точно както се беше упражнявал да го направи цял следобед. Клъц — и толкова. Тя не забеляза нищо.
Влизат в двора, отварят вратата, тръгват нагоре по стълбите. Тя върви без да се колебае, само дето не спира да дрънка, защото си мисли, че така упътва някого към стаята, подготвена за нея. Не се поколебава дори да влезе през двойната врата, която прилича на гардероб, ако погледнеш към нея от стълбищната площадка. Само казва, че й прилича на гардероб, защото си мисли, че някой я чува. Когато й казва да легне на леглото и да разтвори крака и ръце, тя се подчинява безропотно. Той може да подуши миризмата на страх, която се излъчва от нея, но тя всъщност не е много уплашена, поне не достатъчно — все още не. Слага й белезниците, но съзнава, че тя все още чака спасителният отряд да нахлуе през вратата и да я отърве. Дори не се опитва да рита, когато той започва да завързва глезените й.
Но когато натъпква кожената топка в устата й, нещата се променят. Очевидно това не й харесва, никак не й харесва. Очите й се разширяват и червенина плъзва като приливна вълна от сочните й закръглени гърди нагоре по шията, облива лицето й чак до косата. Изведнъж й става ясно, че нещата може и да не се развият така, както си е представяла. Става й ясно, че той владее положението, а не тя и другите тъпи ченгета. Той й се усмихва със спокойната, тържествуваща усмивка на победител и казва: