До този момент не ми беше минавало и през ум, че е възможно човек да постигне пълен контрол над съзнанието на друг човек. В „Тримата заложници“ се разказваше за две неща, които желаех повече от всичко друго на този свят: абсолютна власт и достъп до света на парите и успеха. Произходът ме лишаваше от второто, но ако успеех да се сдобия с първото, то осигуряваше достъп до нещо също толкова привлекателно.
„Тримата заложници“ беше първата крачка от дългото ми пътуване към съкровената същност на човешкото съзнание. Нито за момент не се усъмних, че е възможно да овладееш чуждите мисли. Нито за момент не се усъмних, че аз мога да постигна това. Оставаше да се провери дали мога да се възползвам от постигнатото, за да променя света около себе си. Но колкото повече обмислях този въпрос, толкова повече се убеждавах, че ще се справя и с това.
Първоначално пътят, който трябваше да извървя, беше доста неясен. Спрях се на информацията като необходимо помагало, търсех и заучавах всичко, което успявах да намеря по въпроса за хипнозата, промиването на мозъци, психическото въздействие и изпадането в транс. Колкото повече научавах, толкова по-често се опитвах да се убедя в новопридобитите си способности. Упражнявах се, опитвайки се да въздействам върху приятелите си в училище, да пробия умствената защита на момичетата, с които излизах, опитвах после да постигна същото и с колегите си. Скоро ми стана ясно, че уменията ми оставят доста да се желае. Понякога постигах забележителни резултати. Но доста по-често се провалях. Съзнанието на повечето хора си оставаше недостъпно за мен. И колкото и да се стараех, просто не можех да проникна в мислите им.
Тогава ме озари прозрението, че съществува една категория по-неразвити мозъци, които не разполагаха с кой знае каква защита срещу моите умения. Именно тези хора, на които другите гледаха с пренебрежение, тъй като бяха глупави и несъобразителни, аз можех да подчиня на волята си. Може би нямаше да успея чак да преобразя света, както мечтаех първоначално, но и този вариант криеше нелоши перспективи.
Оставаше да се реши въпросът какво да правя с властта, която исках да упражнявам. Как можех да увелича силата, която владеех?
Отговорът дойде съвсем изненадващо. Трябваше да ползвам силата на двама души.
Ако информацията беше равностойна на власт, то изборът как точно да я разпространяваш бе равностоен на упражняването на тази власт. Сам Еванс бе винаги склонен да предложи малко, за да получи повече. Учудващо бе колко са склонни да откровеничат хората, щом повярват, че ти самият си откровен с тях. В замяна на някакви незначителни сведения за произхода на Стейси Чен Еванс се сдоби с удивително много информация за Дон, Пола и за самия Кевин, с когото разговаряше. Научи такива неща, които можеха да му послужат, за да ги попритисне, ако някога обстоятелствата го изправеха срещу някой от тях.
Двамата седяха в една селска кръчма на няколко мили от Суиндейл и възстановяваха силите си с по няколко добре заслужени пинти бира, след дълъг и мъчителен ден, изпълнен с дребни дрязги между колеги и провеждане на изтощително подробни разпити. Предполагаше се, че сега трябва да си изяснят какво смятат да предприемат на другата сутрин, но двамата се бяха споразумели без много приказки, че не могат да поемат повече от убийствената депресия, породена от разговори за смъртта на деца. Далеч по-приятно беше да се отдадат на клюки по адрес на колегите си.
Кевин прекъсна разказа си, защото мобилният му телефон изписука, сигнализирайки, че е получил съобщение. Той погледна невярващо екранчето, после вдигна очи към Сам.
— Възможно ли е да се занася? — възкликна той и обърна телефона така, че Еванс да прочете съобщението.
Отгоре беше изписано СТЕЙСИ МОБ., а отдолу се четеше следното съобщение:
„Убиецът залови Пола. Изчезнала е“.