Стейси Чен обичаше работата си. Родителите й приеха с готовност идеята на компютърните технологии веднага щом те станаха обществено достояние, в края на осемдесетте години. Те притежаваха верига китайски супермаркети и бяха очаровани от възможността, която машините им даваха — да държат точна сметка за складовете и сделките си. Стейси почти не помнеше времето преди компютрите да навлязат в живота й. Беше единствено дете и се пристрасти към компютрите така, както другите деца се пристрастяваха към кукли или книги. Подразнена от ограничените възможности на първите персонални компютри, тя започна да учи програмиране, за да създава сама игри за машини, предвидени първоначално само за текстообработка и елементарни изчисления. Когато Стейси се записа да следва компютърни науки в Манчестърския университет, тя вече печелеше достатъчно и успя да си купи собствен апартамент — студио в центъра на града, след като продаде една защитна програма на голяма американска компания за софтуер, която искаше да застрахова оперативните си системи срещу евентуални софтуерни конфликти.
Преподавателите в университета й предричаха шеметна кариера в света на компютърната наука. Първоначално никой не можеше да повярва, когато тя обяви решението си да постъпи на работа в полицията.
Но за самата Стейси решението дойде съвсем логично. Тя обичаше да решава сложни задачи. Ровенето из чужди компютърни системи за нея беше необходимо като насъщния хляб, а работата в полицията й даваше възможност да го прави, без да влиза в конфликт със закона. Освен това й оставаше достатъчно свободно време, за да преследва личните си професионални интереси, избягвайки естествените за всяка работна среда сблъсъци, които сигурно щеше да трябва да преодолява, ако работеше в някоя софтуерна компания. Какво значение имаше, ако заплатата й в полицията можеше да мине за джобни пари в сравнение с това, което припечелваше в свободното си време? Работата й даваше законното право да си пъха носа в чуждите тайни, и това удовлетворение й стигаше.
Не й беше необходимо да отиде в офиса, за да се рови из компютрите на останалите си колеги. Беше свързала и домашния си компютър в мрежа с всички компютри на екипа за особено тежки престъпления. Освен това, тъй като изпълняваше функциите на системен администратор, нямаше нужда да си губи времето да разкодира паролите на колегите си. Можеше да се рови из компютрите им, колкото й душа искаше. Затова и беше запозната със слабостта на Кевин да се рови в софт-порно сайтове, където достъпът беше безплатен и не се налагаше да се цитират лични данни. Знаеше, че Дон Мерик се интересува от американски бейзбол, че Пола е пристрастена към новинарските сайтове, както и това, че Джен си поръчваше книги от една онлайн книжарница за дами в Йорк. Особено я беше заинтригувала явната предпазливост на Карол Джордан да поверява каквато и да било лична информация на компютъра си, докато не научи, че братът на Карол също се занимава със софтуер и явно беше предупредил сестра си, че всяка работа в компютъра оставя следи.
Стейси беше и наясно със среднощните похождения на Сам. Седеше в апартамента си и следеше движението му, опитите му да проникне във файловете на колегите си и виждаше как всеки път паролата се оказваше непреодолима пречка за него. Можеше да се очаква, че тя би приела Сам за сродна душа, но вместо това Стейси го презираше заради некадърността му. Най-добре беше да си рови отблъскващите сайтове със снимки от аутопсии и местопрестъпления, към които имаше явна слабост. Очевидно за нещо повече не му достигаше ум. Ама че откачено нещо бяха това ченгетата!
Днес обаче Стейси беше сама в мрежата. Където и да беше Сам, поне бе сигурно, че не се навърта в офиса в опити да се добере до информация, която да го изведе с едни гърди пред останалите. А и в хард диска не можа да намери нищо ново, което да представлява интерес за нея. Запита се какво ли става в Темпъл Фийлдс. Няколко кликвания и изписването на няколко команди бяха достатъчни, за да се появи на екрана й това, което камерите подаваха като образ към служебните компютри.
Стейси си наля още кафе от термоса на бюрото й, разположи се удобно и започна да се взира внимателно в екрана.
Пола нямаше представа от колко време лежи в голата, потискаща стая. Ярката светлина на електрическата крушка не спестяваше нито една от ужасните подробности на обстановката. Първоначално бе изпитвала единствено отчаяна благодарност, че е все още жива. Не можеше да разбере на какво се дължи това — знаеше, че предишните жертви са били нападани практически веднага след като той ги е отвеждал от улицата. Когато той извади онази ужасна вещ, тя беше убедена, че и нея я очаква същата смърт. Но не стана така. Той само насочи обектива на камерата към гениталиите й, размаха ужасяващото устройство пред нея и се изкиска. После провери дали я е завързал здраво, отстъпи назад и започна да се опипва през излинелия плат на панталоните си. Тогава Пола реши, че се кани да я изнасили, но и това не се случи. Той само я гледаше с алчен поглед в продължение на няколко минути, галейки доволно пениса си. После провери за последен път дали камерите работят, и си тръгна.