После Тайлър се приведе още по-близо към него. Тони чувстваше горещия му дъх по кожата си.
— Чаках ви — изграчи той.
Тони кимна кротко.
— Знам, Дерек.
Очите на Тайлър се отвориха толкова широко, че Тони видя цялата окръжност на ириса, откроена на фона на белите еклери.
— Имат ме за тъп, а всичките тези лекари уж са много умни. Но те така и не разбраха нищо.
— Знам.
— Всички си мислеха, че съм чувал Божия глас или нещо такова. Но аз не съм изкукуригал, нали ви е ясно. Може да съм тъп, но не съм луд.
— Знам и това. Чий е тогава гласът?
Устните на Тайлър се извиха в тържествуваща усмивка.
— На Паяка.
— Паяка ли? — Тони прикри с усилие разочарованието си.
— А кой е Паяка?
Тайлър се отдръпна леко и се почеса по носа.
— Нали сте много умен, намерете сам отговора.
После, само с едно плавно движение, той се извърна отново към стената, легна и се сви в предишната зародишна поза.
Ако само се бяха ориентирали навреме, по-съобразителните престъпници от Темпъл Фийлдс можеха със същия успех да отидат и на излет извън града. Полицаите и следователите от района, всички до един, кръстосваха улиците и разпитваха всеки срещнат. Разговорите и срещите се преплитаха, сякаш видени в калейдоскоп.
На ъгъла до сексмагазина стоеше полицай Дани Уелс и плашеше клиентелата:
— Виждали ли сте тази жена през последните двайсет и четири часа? Снимката на Пола, която гледаше широко усмихната в обектива, снимана на вечеря с приятелки.
— Познавате ли този мъж?
Разпечатка на кадър от видеозаписа. „Може да е абсолютно всеки“, мислеше самият Дани.
— Познавате ли този глас?
Включване на касетофона, стоп, връщане на лентата.
Надолу по улицата, в магазина за вестници близо до мястото, където заставаше вечер Пола, се появи сержант Джен Шийлдс. Азиатецът зад щанда се беше надул като човек, кипящ от справедливо възмущение.
— Виждали ли сте тази жена?
Снимката на Пола върху куп сутрешни вестници. Човекът завъртя глава в знак на отрицание.
— Познавате ли този мъж?
Кадърът от видеозаписа до снимката на Пола.
Свиване на рамене.
— Откъде да знам? Може да е всеки. Може да сте вие — добави той нагло.
— Вие ли сте собственик на сградата?
— Не, наел съм само магазина.
— Само магазина? А горните етажи?
— Там живеят наематели. Нямам нищо общо с тях.
— Добре. Трябват ми име, адрес и телефон на наемодателя ви.
Продавачът се намръщи.
— Защо се интересувате? Някакъв проблем ли има?
— Да, има проблем, но засега вероятно не е ваш. Мога ли да огледам стаята зад магазина?
Внезапно надутата самоувереност се изпари и отстъпи място на видимо безпокойство.
— За какво ви е да влизате там? Това е просто склад, нищо повече.
Джен, която нямаше настроение да води спорове, се приведе над тезгяха.
— Вижте какво, пет пари не давам, дори да сте натъпкали склада до тавана с контрабандни цигари; не търся такива неща. Оставете ме да огледам стаята и веднага след това ще си тръгна. В противен случай се обаждам ей сега на митническите служби, приятелче.
Той я изгледа яростно, но после вдигна подвижната дъска на тезгяха и я пропусна да мине отзад.
— Мога да обясня…
В сградата на Брадфийлдския общински съвет се яви сержант Фил Маклауд и застана начело на петима полицаи пред приемното гише на местните данъчни служби.
Жената на бюрото отзад го изгледа неразбиращо.
— Днес затваряме в дванайсет. Събота е — обяви тя.
— Точно днес няма да затворите. Разследваме убийство.
Тя беше видимо смутена и уплашена.
— Не знам каква е процедурата в такива случаи.
— Интересуват ни общинските регистри — по-точно искаме да ни представите общинския данъчен регистър за тези улици — сержант Маклауд извади списък на улиците в Темпъл Фийлдс.
— Трябва да говоря с шефа.
— Правете каквото е необходимо, само по-бързо — отвърна рязко Маклауд.
В една от сградите, където елегантните, просторни викториански жилища бяха превърнати в същински пчелен кошер от гарсониери, влезе следовател Лора Блайт и почука на първата врата. Никакъв отговор. Продължи по коридора, вмирисан на зеле и индийски подправки, и почука на следващата врата. Отвори сънлив млад мъж по боксерки и тениска. Блайт показа служебната си карта.