Образите в калейдоскопа отново се разместиха. Следовател Сам Еванс, в претенциозно обзаведена съмнителна кръчма. На горните етажи се предлагаха стаи под наем. Собственикът, трийсет и няколкогодишен, с бръсната глава, с кожена жилетка на голо и кожени панталони, лъскаше чаши зад бара. Въпросите, снимките, записът. Собственикът на кръчмата сви рамене.
— Не си спомням да съм я виждал, приятел.
— Колко стаи давате под наем?
— Осем двойни и две единични.
— Искам да ги огледам.
— Четири от тях са заети.
Собственикът остави кърпата на бара.
— Особено държа да огледам именно тези четири.
Мъжът се захили.
— Падаме си малко воайор, а?
Еванс се приведе над бара и го загледа заплашително.
— Кога изтича срокът на лиценза ви? Е? Чакам отговор.
А в една стая само на петдесетина ярда от кръчмата Пола лежеше с мътен поглед на леглото — муха, пленена от паяк. Устата й беше толкова пресъхнала, че устните й бяха залепнали за кожената топка. Похитителят се бе появил отново, за да смени касетата, но този път не я бе докоснал. Беше се задоволил само отново да размаха ужасния изкуствен пенис пред лицето й. Никога през живота си тя не беше изпитвала такъв ужас. Разумът й беше помътен, в съзнанието й се въртяха странни идеи. Дали това не беше наказание свише, задето се бе усъмнила в способностите на Карол Джордан? А може би провидението я наказваше, задето е хомосексуална? Сякаш всичко вече губеше смисъл. Живееше само с надеждата, че вратата ще се отвори и на прага няма да застане похитителят й.
А по улиците, преплетени като паяжина около плячка, животът продължаваше по своя утъпкан път, по коловози, прекалено дълбоки, за да бъдат изменени дори от тежестта на полицейското присъствие. Хората бяха по-предпазливи от обикновено, но обичайната търговия си вървеше. Дий вече беше намерила друго помещение, в което да забавлява клиентите си и в момента се полюшваше механично, възседнала един търговски представител на мебелна фирма, чиято жена прибираше двете им деца от училище по същото време, докато той пъшкаше на леглото под Дий. Хъни си купуваше доза хероин от Карл Макензи — и двамата знаеха отлично, че ченгетата, които шареха по улиците, в момента не биха се развълнували, дори да видеха, че си разменят килограм най-чист кокаин.
А убиецът крачеше наперено по улиците на Темпъл Фийлдс, наслаждавайки се надменно на съзнанието за собствената си неуязвимост.
Стейси Чен беше сама в стаята на специалния екип, когато забеляза нещо ново в електронната поща. Провери съобщението за вируси, тъй като към него бе прикрепен файл, и когато се убеди, че няма нищо обезпокоително, го отвори. Беше изпратено от Ник Сандърс, лесничей в националния парк „Пийк Дистрикт“, и към него бе прикрепен препис от дневника му за юли, както и около дузина снимки на Чи Дейл и Суиндейл. Докато Стейси ги преглеждаше, се активира друга програма. Тя беше качила на компютъра програма, която анализираше всеки JPEG-файл, който срещнеше в компютрите и ги класифицираше по сериен номер на фотоапарата, когато такъв можеше да бъде намерен. Стейси имаше намерение да предложи продукта на екипа, който разследваше педофилските публикации в интернет, за да могат по-лесно да сортират по групи файлове от различни източници, и така да забелязват възможни връзки между отделни индивиди, но искаше преди това да се убеди, че програмата функционира без проблеми.
В момента, в който се връщаше към файловете, които преглеждаше преди, в стаята влезе един от специалистите по анализ на местопрестъпления.
— Тук ли е главен инспектор Джордан? — попита той.
— Тя замина за Манчестър. Мога ли да помогна с нещо?
Той постави една папка на бюрото й.
— Успяхме да извлечем ДНК-материал от замърсения образец, намерен върху тялото на Джеки Майал. Не е в добро състояние и не бихме могли да го пуснем за сравнение в националната база данни с надеждата, че ще намерим сигурно съвпадение, но върши работа за елиминиране. Въз основа на този образец няма да можете да обвините предполагаем престъпник, но все пак може да ви послужи за ориентир, че сте на прав път.
— Чудесно. Ще й го покажа веднага щом се върне — отвърна малко разсеяно Стейси, защото в мислите си вече отново се беше върнала към текущата си работа.
Когато погледна отново монитора, забеляза с учудване едно мигащо прозорче в средата. На него пишеше „съвпадение на номер“. Тя въздъхна. Това вероятно беше отново проблемът, който се опитваше да разреши вече цяла седмица. Вместо да приема поредица образи от един и същ източник като отделна група, програмата ги приемаше поотделно и реагираше така, като че ли беше открила съвпадение с нещо, което вече присъстваше в системата. Беше решила, че вече е успяла да изчисти грешката, но явно се беше заблудила. Вероятно програмата я уведомяваше, че една от снимките в атачмънта към съобщението на Сандърс е направена със същия фотоапарат като останалите. С други думи, нищо потресаващо, освен че щеше да се наложи да поработи още върху програмата, преди да може да я предостави другиму. Без да храни особени надежди, Стейси кликна върху прозорчето. И остана като вцепенена, неспособна да повярва на очите си.