— По дяволите — измърмори тя и посегна към телефонната слушалка.
Тони успя да се добере до Темпъл Фийлдс по-късно, отколкото бе очаквал. Точно когато напускаше „Брадфийлд Мур“, го задържа Ейдън Харт, който настояваше да обсъдят състоянието на един от пациентите на Тони.
— Не сега, Ейдън — каза нетърпеливо Тони.
— Точно сега, Тони. В крайна сметка все още няма обяд и по договор се предполага, че работиш тук — възрази непоклатимо Харт.
— Знаеш отлично, че тази уговорка е чиста формалност. Поемам часовете, които съм длъжен да изработя — дявол да го вземе, поемам дори доста повече — по време, което е удобно за мен и за пациентите.
Харт се усмихна примирително.
— Какво е това толкова важно нещо, което не може да почака два часа?
Тони разроши косата си с пръсти.
— Убиецът на проститутки. Отвлякъл е една от следователките. Имам основание да мисля, че тя е още жива.
— Но това все пак е работа на полицията, нали? Надявам се, че не очакват от теб лично да преследваш убиеца? — Харт се постара думите му да прозвучат шеговито.
— Не. Но успях да изкопча нещо от Тайлър и трябва да си изясня как това може да помогне на следствието.
Харт го изгледа стъписано.
— Тайлър е разговарял с теб?
— Съвсем малко. Но ми каза прякора, с който нарича убиеца. Или по-скоро човека, който се крие зад убиеца.
Очите на Харт се разшириха.
— Прякор ли?
— Не мога да ти кажа нищо, Ейдън. Поверително е.
Езикът на Харт плъзна по ъгълчетата на устата му.
— Струва ми се, че разбирам от поверителност, Тони.
— Въпреки това…
— Добре, добре. Но какво все пак искаш да кажеш с това „човека, който се крие зад убиеца“?
Тони се намръщи.
— Сега нямам време, Ейдън. Налага се да отида в града.
Ръката на Харт стисна рамото му здраво като желязна скоба.
— Съжалявам, Тони. Присъствието ти на обсъждането на случая е наложително — и той го избута обратно в коридора.
— Е, какъв е този човек, който се крие зад убиеца?
— Просто една идея — не съм я обмислил достатъчно, за да говоря за нея — измъкна се Тони, подразнен от въпросите, които приемаше като натрапничество в другата сфера на професионалния му живот. Отказа да говори повече, но остана по време на цялото обсъждане. Кипеше вътрешно, но същевременно съзнаваше, че чувството му за дълг налага да помогне на пациента според силите си.
Все пак в крайна сметка успя да се измъкне. Кръстосваше улиците на Темпъл Фийлдс, вървеше по стъпките на човека, отвлякъл Пола, опитвайки се да прецени откъде можеше да е дошъл. Докато вървеше, устните му се движеха, но той не забелязваше как го заглеждат останалите минувачи. Два пъти го спираха полицаи със снимката на Пола в ръце и малко се объркваха, когато той се представяше и обясняваше защо е тук.
— Е, къде е тя? Защо не си ни я върнал още? Досега си връщал всички, защо не искаш да върнеш Пола? Вече знаем, че силата е на твоя страна. Какво се опитваш да докажеш? — мърмореше той под нос, докато вървеше. Въпросите караха мислите му да се въртят в кръгове, доста по-тесни от тези, които краката му описваха по уличната настилка.
Зави зад един ъгъл и се сблъска с Джен Шийлдс и Сам Еванс, увлечени в разговор под тентата на един букмейкърски пункт. Без всякакви встъпления Тони попита:
— Когато кажа „Паяка“, каква е първата ви асоциация?
Еванс сви рамене.
— Насекомо? Неправилно паркиране?
Джен поклати глава.
— Нямам представа. Звучи като прякор, но не съм чувала да наричат някого така.
Тони кимна.
— Сводниците обикновено имат прякори, нали?
— Някои от тях имат. Но както обясних вече многократно, напоследък тук наоколо почти не са останали сводници — каза Джен.