Признавам си, че се наслаждавам на всеки миг; на това, че ченгетата се лутат като слепи насам-натам, защото успях да отвлека техен човек; на заглавията с големи букви на челните страници във вечерните вестници; на жлъчните редакционни статии, които унищожават ръководните органи на полицията заради излагането на техен служител на риск без осигуряване на необходимата безопасност. Разбира се, Пола Макинтайър не стана жертва на тяхната некомпетентност — просто аз се справям далеч по-добре от тях. Но мога да простя неточната оценка на пресата, защото благодарение на нея полицията става още по-безпомощна. А с властта нещата стоят както при енергията — стойността й има определени граници и когато някой я изгуби, друг я придобива. В дадения случай я придобивам аз. Имам властта да ги манипулирам, да поставям пречки по пътя им и да ги карам да се чувстват като глупци.
Навсякъде около мен има доказателства за властта ми. Дори когато съм у дома, чудесата на съвременните технологии ми позволяват да наблюдавам пряко ужаса и страданията на Пола. А дресираната ми маймуна донася на равни интервали дигиталните записи. Мога да я наблюдавам, унизена и безпомощна, на телевизионния екран или на монитора, докато лежа на дивана и се наслаждавам на силата си. Каквото и да пожелая да сторя с нея, само от мен зависи то да бъде изпълнено. Галя собственото си тяло и си представям устните й по него, виждам я как изпълнява волята ми, вперила очи в моите, изпълнена от желание да ми угоди. Въображението доставя толкова по-голямо удоволствие от действителността, която често е разочароваща. Не че се отказвам от физическата наслада, когато ми се предостави такава възможност. Имам талант и склонност да карам жените да се подчиняват на волята ми. Но в сравнение с упражняването на такава абсолютна власт това е само нещо като ордьовър. Скоро остриетата ще се забият във вагината й, кръвта ще рукне и ще образува локва между краката й, тялото й ще се извива и гърчи в пароксизма на болката…
Понякога си пускам някой от другите записи — тези, на които всичко е доведено до край. Но от тях свършвам прекалено бързо, и се налага да започвам отново, гледайки Пола.
Безпокои ме само въпросът как да усъвършенствам нейната смърт.
След като Кевин си тръгна, Карол установи, че не може да се отпусне и да работи спокойно. Опита се да се свърже с Тони, но попадаше само на телефонния секретар и гласовата поща. Пи кафе със Стейси, похвали я за добрата идея и настоя тя да приеме изпратените от Джонатан цветя. Прекара половин час в стаята на отдел „Убийства“ с Дон Мерик, където установи потиснато, че имената, които разпитваните бяха цитирали при вида на човека, отвлякъл Пола, бяха десетки. Накрая реши да направи нещо, за което по-рано бе упреквала Мерик — имаше нужда сама да тръгне по улиците, да изпита чувството, че върши нещо по-конструктивно, вместо само да преглежда резултатите на чуждата работа.
Първоначално просто се поразходи из Темпъл Фийлдс, заговаряйки колегите си, които продължаваха да обикалят от врата на врата и да разпитват минувачите. Винаги беше добре да окуражаваш с по някоя дума подчинените си, да ги оставяш да видят, че и ти участваш в диренето също като тях. Разговаряше с един от младите униформени полицаи, когато видя Дий Смарт да хлътва в един добре осветен вход на отсрещната страна на улицата. Тя приключи разговора с метафорично потупване по рамото, прекоси бързо улицата и влезе в бара на Стан.
Дий вече седеше сама на една маса пред чаша чай и пушеше. Карол седна на стола срещу нея и каза усмихнато:
— Здравей, Дий.
Проститутката подбели очи.
— Вижте какво, казах ви всичко, което знам — сега знаете за мен повече, отколкото знае бившият ми съпруг. Проваляте ми работата, не ви ли е ясно?
— Благодарна съм за помощта ти, Дий. Но сега имам нови данни, за които пак трябва да поговоря с теб. Кажи ми, Санди споменавала ли е някога пред теб човек с прякор Паяка?
Дий зяпна. Отворената й уста разкриваше непривлекателна гледка — многобройни грозни пломби върху потъмнели зъби.
— Паяка?
Карол сви рамене, сякаш за да се извини.
— Знам, че звучи смешно, но все пак — говорила ли е Санди някога за човек, наричан така?
Дий поклати глава с изписано по лицето й недоумение.
— Вие питате мен за Паяка?
Карол застана нащрек. Не беше очаквала такава реакция. Недоумението на Дий не бе събудено от прякора, а от факта, че именно Карол задава този въпрос.