— Познаваш човека, за когото говоря — каза Карол, убедена, че предположението й е правилно.
Дий изсумтя.
— Да не мислите, че ще кажа това тъкмо на вас?
Карол беше озадачена.
— Какво искаш да кажеш с това „тъкмо на вас“?
Дий не отговори, но се поизмести на стола си, като че ли искаше да увеличи разстоянието между себе си и Карол.
Карол не се предаваше. Нямаше и друг изход.
— Дий, ако знаеш нещо, каквото и да е то, трябва да ми го кажеш. Животът на една жена зависи от това и аз нямам никакво намерение да си играя с теб на криеница. Ако трябва, ще те арестувам за възпрепятстване работата на полицията.
Дий угаси цигарата си и стана.
— Да не мислите, че ще ме уплашите? Да знаете, тук има хора, от които се страхувам много повече, отколкото от вас или от всичко, което сте в състояние да ми причините. Не разбирам за какво говорите, ясно ли е?
Карол скочи на крака и се опита да застане на пътя на Дий към изхода. Но Дий я блъсна настрани и затича.
— Дий! — извика Карол.
В кафето настана пълна тишина и всички погледи се насочиха към тях.
— Разкарайте се! Нищо няма да ви кажа! — извика през рамо Дий, бутна външната врата и изхвърча навън.
Карол пламна цялата. Стоеше посред бара, останала единствен център на вниманието. Усети как някой я докосва по ръката и се обърна рязко, готова да наругае всеки, понечил да се намеси.
— Тони? — ахна тя изненадано. — Не те видях. Да не би да ме следиш?
Дойде й налудничавата идея, че той я следи, за да се увери, че не се излага на опасност.
— Не, Карол. Просто бях излязъл да се поразходя и да поразмисля — Тони я поведе към една маса в най-далечния ъгъл, където седеше пред чаша кафе и проучваше обстановката, когато се появи Карол.
— Ти не забелязваше никой, освен жената, с която разговаряше — каза той.
— Това е Дий Смарт.
— Същата, която е деляла стая със Санди?
Карол скръсти ръце пред гърдите си.
— Оплесках всичко — тя изду устни. Гневеше се на самата себе си. — Тя знае нещо за Паяка. Щом споменах прякора, изпадна в паника. Убедена съм, че знае нещо и че вече няма да я убедя да ми го каже.
— Какво точно каза тя?
Карол притвори очи и повика на помощ способността си да възпроизвежда дословно всичко чуто.
— Каза: „Да не мислите, че ще кажа това тъкмо на вас?“ И после: „Да не мислите, че ще ме уплашите? Тук има хора, от които се страхувам много повече, отколкото от вас или от всичко, което можете да ми причините“.
— Интересно — отбеляза Тони.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм съвсем сигурен. Напипвам нещо, но още не ми е съвсем ясно — отвърна той бавно. Карол знаеше, че няма никакъв смисъл да настоява. Дори когато хипотезите му звучаха като плод на болен мозък, той никога не ги огласяваше, докато те не придобиеха за него действителна стойност. Щеше да й се наложи да изчака този момент, колкото й мъчително да беше това чакане сега, когато бе заложен човешки живот.
— Няма да е зле това да стане скоро — измърмори тя.
— Искаш ли аз да поговоря с Дий?
Карол се замисли. Идеята не беше лоша.
— Мислиш ли, че ще постигнеш нещо?
Той разпери скромно ръце.
— Ами все пак не съм ченге. А не съм и жена.
Карол не устоя.
— Вече съм забелязала това.
Той направи гримаса.
— Остава и Дий да забележи.
— Тони… — поде Карол.
Той я погледна въпросително.
— Да?
Тя въздъхна.
— Нищо. Това може да почака. Моментът не е подходящ.
Той се озърна.
— Разбирам. Добре, до по-късно тогава.
Тя го изпрати с поглед, питайки се кога ли моментът ще е удобен да сподели с Тони подозрението си, че шефът му е сериен убиец.
Сам Еванс не вярваше в късмета. В късмета вярваха наивниците. Той вярваше в упоритата работа, в умението да подготвиш почвата и да се възползваш от подходящия момент. Това бяха нещата, които различаваха преуспяващите хора от тези, които така и не успяваха да излязат от слепите улички. Затова се налагаше човек да търси постоянно това, което ще му даде първоначално ускорение. Именно това правеше и Сам Еванс цял ден. Полагаше сериозни усилия да излезе от черния списък на Карол Джордан. Би й подложил крак, без да се замисли, но не искаше тя да препъне него по пътя му към върховете. Освен това той наистина обичаше да привлича вниманието на шефовете — но не такъв вид внимание, затова държеше неприятната случка да премине в историята и да се забрави колкото е възможно по-бързо. Затова, независимо от монотонността на задачата си, той беше постоянно нащрек и дебнеше, за да не пропусне някоя дребна, но важна подробност. Описанията, дадени от Тони Хил на отношенията между Тайлър и Паяка, като че ли му даваха шанс да постигне така желания успех. Хубаво щеше да бъде, ако успееше да открие някой, който да отговаря на показателите.