— А на мен чаша каберне. Благодаря — сервитьорката се оттегли, хвърляйки им последен заинтригуван поглед.
Дий се понамести с видима наслада на удобния стол с кожена тапицерия.
— Е, за какво искаше да говориш с мен?
— Струва ми се, че знаеш отговора на този въпрос.
Дий отметна глава назад и въздъхна, сякаш искаше да кая®, че не се е надявала на нещо по-добро.
— Да не е във връзка с това, за което ме питаше оная жена от полицията?
Тони не отговори, просто продължи да я гледа с очакване.
Дий се приведе рязко напред над масата.
— Тя каква ти е? Защо ти е да й вършиш мръсната работа, ако не си ченге? — попита тя рязко.
— Аз съм психолог.
— Аха, от онези, дето карат хората да лягат на някаква кушетка и да им разказват за детството си — отбеляза тя презрително.
— Нямам кушетка.
Дий се усмихна предизвикателно.
— Жалко. Не бих имала нищо против да полегна на кушетка с теб.
— Животът е пълен с разочарования, Дий. Защо се страхуваш толкова от Паяка?
— Кой казва, че се страхувам?
Преструвката беше толкова неубедителна, че думите й едва не го разсмяха.
— Защо иначе отказваш да ни кажеш това, което знаеш, при положение, че става дума за спасяването на човешки живот? Не ми се вярва да мълчиш от привързаност към него.
Дий отклони поглед.
— Защо да рискувам кожата си заради ченге? — тя се поразмърда неспокойно на мястото си. — Вие нямате представа в какво сте се набутали, така ли е?
— Какъвто и да е случаят, ние можем да те защитим. Кой е Паяка, Дий?
Този път тя се ядоса и се постара да прикрие гнева си, нападайки го яростно.
— Ти още не можеш да вържеш, а? Може да не си точно ченге, но пак си един от тях. Единствените, за които се грижите, са вашите хора. Да, страхувам се, и имам основания да се страхувам. Обещанията ви няма да променят нищо.
Тя скочи внезапно и сграбчи чантата си.
— Чакай, Дий! — настоя Тони. Но тя вече вървеше към изхода, без да се обърне нито веднъж. — Дори не си изпи… — сервитьорката тъкмо се връщаше с високо вдигнат поднос — … рома — довърши той с въздишка.
Той седя дълго, вперил поглед в червеното вино — от време на време поглеждаше и към рома с касис в чашата отсреща. В съзнанието му мислите се мяркаха и изчезваха, докато той се опитваше да свърже в логична последователност това, което знаеше, и това, което само предполагаше. Обичайното за ранната вечер оживление утихна и барът опустя — така щеше да остане докъм девет часа. Почти всички клиенти освен Тони си бяха тръгнали, когато той внезапно извади мобилния си телефон и набра един номер.
— Карол Джордан — чу се от другата страна.
— Аз съм. Може ли да поговорим?
— На работа съм. Искаш ли да дойдеш тук?
Това беше последното място, на което би желал да проведе точно този разговор.
— По-добре не — отвърна той. — Защо не се видим вкъщи?
— Точно сега не мога да се откъсна. По всичко личи, че случаят Тим Голдинг и Гай Льофевр ще бъде решен всеки момент.
— Това е чудесна новина. Но наистина се налага да говоря с теб, само че не там, където си сега.
Той я чу как въздъхна.
— Дай ми един час. Ще дойда при теб. И виж какво, Тони…
— Да?
— Постарай се причината да е основателна.
Под натиска на адвокатите, представляващи Ник Сандърс и Пит Сайврайт, Кевин бе принуден да освободи тях двамата. Нямаше и друг избор след като ги бе уведомил за новината, което беше и тяхно право — а именно, че проведените обиски не са довели до откриване на улики срещу техните клиенти. Когато Бронуен Скот заяви, че е имала достатъчно време за предварителна консултация с Калъм Доналдсън, той отдели още няколко минути, за да се подготви за срещата. Беше почти сигурна, че адвокатката ще посъветва клиента си да не отговаря на никакви въпроси, но все пак не искаше да рискува.
Кевин чувстваше как във вените му пулсира възбудата от непосредствената близост на успеха. Напоследък приемаше всеки успешен арест, всяка присъда над уличен от него престъпник като още една стъпка към възстановяването на доброто му име. Чувстваше някогашната си грешка като петно, грозно петно от онези, които уличните хлапета правеха със спрей по стените. И всеки успех го заличаваше все повече — сякаш за пореден път по него минаваше четка с бяла боя. Един ден от петното нямаше да има и следа, стената щеше да е изцяло покрита с прясна боя, и той щеше да бъде отново това, което беше преди.