Тя се усмихна.
— Нали си психолог, разбери сам.
После си тръгна, оставяйки го да продължи да броди из мрачните коридори на нечие чуждо съзнание.
Днес утрото за първи път от доста време е слънчево, и тъпите ченгета вероятно приемат това като добър знак. Там е проблемът със суеверията. Глупците, които вярват в поличби, като че ли не са в състояние да преценят, че поради естеството им е логично да предположим, че те са общовалидни. Поглеждат сутрин от прозореца на спалнята си, виждат една прекрасна дъга и веднага решават, че това е добро предзнаменование за тях. И през ум не им минава, че тази дъга би трябвало да означава абсолютно същото и за съседа, който е техен заклет враг. Следователно, ако слънчевото утро е добра поличба за враговете ми, излиза, че трябва да е такава и за мен.
Хвърлям едно око на уебкамерата. Образът не е кой знае колко добър, въпреки допълнителното филтриране, но поне благодарение на нея мога да наблюдавам пряко Пола. Освен, разбира се, когато онзи идиот беше натиснал неволно копчето за пауза — първия път, когато сменяше касетата. Но поне забеляза какво е направил и поправи грешката си, преди да си тръгне. Такова нещо няма да се повтори скоро; постарах се да му покажа недоволството си и го докарах до жалко състояние, така че сега се старае отчаяно да си възвърне моята благосклонност.
Ето я и нея, разчекната точно така, както ми харесва. Обзема ме възбуда, но сега нямам време да й се насладя, затова се насилвам да дам на мислите си по-практична насоченост. Нита една от другите не е оставала жива толкова дълго, а това създава известни проблеми. Знам, че може да издържи доста време без храна, но нямам представа колко дълго може да живее без вода. Все ми е едно дали ще е в съзнание и дали ще халюцинира, но не искам да умира. Поне не преди аз да реша, че е настъпил моментът. А когато той настъпи, тя ще умре така, както искам аз, а не така, както налагат физиологичните закони. Решавам да потърся в интернет това, което ме интересува, когато намеря време.
Не мога да си изясня как да й дам да пие. Ако той извади топката от устата й, тя ще се опита да крещи. Възможно е да се процежда вода на капки през зъбите й, но се съмнявам, че дресираната маймуна ще се справи с такава деликатна задача. Може да се наложи да се заема аз, а такъв вариант е много далеч от идеалния. Не защото съществува някаква възможност тя да оживее и да ме разпознае, а защото ако ме види, това би разрушило мистичния чар на идеята ми.
Езикът ми неволно се плъзва по устните, докато я наблюдавам. Апетитна гледка.
Но сега не е време за фантазии. Чака ме работа.
Пола не знаеше, че се зазорява. В яркоосветения й затвор нямаше нито ден, нито нощ — само безкрайно светло безмълвие. Когато затвореше очи, светлината проникваше като червено сияние през клепачите й, припомняше й морето от кръв, сред което телата на Санди Фостър и Джеки Майал се бяха откроявали като острови. Измъчваше я тъпа, постоянна болка в главата, която тръгваше от тила и пълзеше напред като авангард на вражеска армия, докато не я обземеше чувството, че черепът й ще се пръсне всеки момент.
Вече не беше в състояние да контролира мислите си. Нещо се появяваше в съзнанието й, но още преди тя да е в състояние да си го изясни, то се изплъзваше или добиваше съвсем различен вид. Спомени се редяха и преливаха един в друг, виждаше свои познати на места, където никога не бяха стъпвали, чуваше ги да казват думи, които никога не биха казали. Образите на любовници преливаха в лицата на колеги, съученици се превръщаха в непознати хора. Нервите й не издържаха.
На моменти почти губеше представа коя е и как се е озовала на това място. Крайниците й бяха натежали, като че ли принадлежаха на много по-едър и отпуснат човек. Но това беше по-поносимо от болезнените спазми, които пронизваха ръцете и краката й на непредвидими интервали.
Единственото, което присъстваше все още ясно в мислите й, беше убеждението, че някой все пак ще дойде. Тя вече не знаеше кой ще бъде той — но знаеше, че рано или късно, по един или друг начин, всичко ще свърши.
Тони затвори вратата зад гърба си и постоя за миг на прага, наслаждавайки се на милувката на слънцето. Отдавна не беше спал толкова добре, но не му се мислеше на какво би могло да се дължи това. Внезапно в съзнанието му се появи образът на Пола Макинтайър и в същия момент цялото удоволствие от слънчевото утро се изпари. Продължаваше да поддържа у себе си отчаяната надежда, че предположенията му са верни и че тя е още жива.