Но истината трябваше да почака. Както беше споменал, очакваше го друг пациент, чиято психоза налагаше да насочи вниманието си изцяло към него. След около час той най-сетне напусна кабинета си, свел глава, без изобщо да обръща внимание на околния свят. Регистрираше смътно минаващите край него фигури, но едва когато стигна края на коридора, нещо успя да проникне до съзнанието му. Той спря и се озърна смръщено, търсейки източника на гласа, който имитираше досадното подвикване на Бъгс Бъни.
Джен Шийлдс се беше облегнала на стената и го гледаше широко усмихната:
— Казвам… какво става, докторе?
Внезапно го обзе тревога, но той я пропъди веднага. Ако се беше случило нещо лошо, тя нямаше да се шегува.
— Да не си решила да сменяш професията?
— Не, прекалено много си я харесвам.
Той се изравни с нея.
— Случило ли се е нещо?
Тя се откъсна от стената.
— Не, именно там е проблемът. Господин Брандън иска профил, за да има какво да подхвърли на хищниците. Дошла съм да ви закарам до полицията. Да тръгваме ли?
Тя посочи към централния коридор и тръгна редом с него.
— Откъде разбрахте къде съм? И че съм без кола?
Тя му смигна.
— Нали съм детектив.
— Така или иначе ежедневието ми не е тайна за никого. Питали сте Карол.
Джен се усмихна.
— Когато видях, че колата ви е пред вас, а вас ви няма, й се обадих. Тя каза, че сигурно сте забравили фаровете да светят и ви е паднал акумулаторът. Или сте нямали гориво. После се обадих тук.
Когато излязоха на паркинга, Тони забеляза с учудване, че колата, към която се упъти Джен, не беше обичайното безлично служебно возило, а нисък, елегантен японски спортен модел.
— Радвам се да отбележа, че брадфийлдската полиция се грижи така добре за кадрите си — каза той, докато се наместваше на седалката до шофьора.
— Доста странно чувство за хумор имате, доктор Хил — отвърна Джен.
— Хайде да си говорим на малки имена — той си пое рязко дъх, когато Джен настъпи педала на газта и колата полетя по тесния път.
— Та какво й е хубавото на тази работа? — поде Джен, докато сменяше рязко скоростите.
— На кое? — попита недоумяващ Тони.
— Да се занимаваш с кукувиците в „Брадфийлд Мур“. Можеш да си живееш спокойно с преподавателската работа и психологическото профилиране. За какво ти е да се занимават с тези нещастници срещу мизерно заплащане?
Тони се замисли за миг.
— Заради надеждата — каза той.
— Само това ли? Надеждата?
— Не подценявай силата на надеждата. Освен това — допълни той, — умея да върша тази работа. А човек изпитва огромно удовлетворение да върши нещо, когато знае, че е по-добър от повечето специалисти в същата област. Не си ли на същото мнение?
Тя влезе рязко в един остър завой и той неволно се подпря на вратата до себе си.
— Благодаря за скрития комплимент. А твоите кукувици помагат ли ти да решаваш задачите, свързани с профилирането?
Той се усмихна.
— Колкото и да е странно, разчитам повече на собствената си преценка. Което не означава, че работата ми с тях не ми помага понякога.
— Днес имал ли си някакви прозрения?
Тони поклати глава.
— Просто нещо ми напомни, че не трябва да се съсредоточавам само върху престъпника, пренебрегвайки жертвата. И че трябва да проследявам връзката между двамата.
— Това в случая не е проблем. Нали всички жертви са проститутки.
— Като изключим Пола.
Джен спря, изчаквайки да се включи в потока коли по главния път, и използва момента, за да го изгледа озадачено.
— Но тя приличаше на проститутка.
— Хубавата ябълка може да е червива — той се усмихна на недоумяващото й изражение. — Има още нещо, което може да я свързва с тях.
— А именно?
— Ако един убиец реши, че мисията му е да прочиства градовете от отрепки, спокойно може да оцени избиването на полицаи като също толкова общественополезно, колкото и избиването на уличници. Но, разбира се, в това би имало някакъв смисъл само ако Пола е криела нещо…
— Човек може да има най-различни причини да крие нещо.
— О, да, научих за твоето изненадващо разкритие. Идеята май никак не допадна на Дон Мерик.
Този път усмивката на Джен беше лишена от всякаква топлота.