— Да си забелязал къде си оставих ключовете?
Тони се почеса по главата и се намръщи, привидно опитвайки се да си спомни.
— Май не те видях да заключваш колата.
— По дяволите — Джен натъпка всичко обратно в чантата, грабна палтото си и хукна навън. Еванс повдигна вежди, погледна въпросително Тони и я последва доста по-бавно.
Тони сви рамене.
— Какво да правя? Жените губят ума и дума, като ме видят.
Хъни, чието истинско име беше Ема Туейт, вече изцяло се възприемаше като уличница. Само преди месеци бе обърнала гръб на мърлявото общинско жилище в Блекбърн и на задължението да гледа четирима по-малки братя, докато майка й си прекарваше дните в кръчмата, търсейки някой да я почерпи, а после водеше кръчмарските си познати у дома, за да им се отплати със секс на дивана в хола. Но изминалото време в представите на Хъни се равняваше кажи-речи на цял живот. Почти бе забравила момичето, което беше преди.
Знаеше, че бе имала късмет да се озове под крилото на Джеки, и бе се оказала достатъчно наивна, за да реши, че е научила достатъчно, докато се намираше в това положение на относителна безопасност, за да се справя после и сама. Но изминалите няколко дни я убедиха, че далеч не умее да се бори с живота толкова умело, колкото бе мислила. Имаше нужда от някой, който да заеме мястото на Джеки, някой да й помага да пропъжда най-лошите си страхове и най-черните мигове на самотата.
Затова, когато влезе в бара на Стан този следобед, тя се насочи право към масата, на която седеше Дий Смарт. Дий беше сама, пушеше и се взираше през прозореца.
— Здрасти, Дий — каза Хъни. — Какво ще кажеш за още една чаша?
Дий я огледа от горе до долу, като че ли искаше да прецени каква ли ще бъде цената на тази любезност.
— Давай — прие тя с лека въздишка.
Хъни се отправи към бара, тракайки с високите си токове, и се върна с две чаши чай и две шоколадови бисквити.
— Заповядай — каза тя, разположи се срещу Дий и започна да разкъсва опаковката на своята бисквита.
Дий продължаваше да гледа към улицата.
— Тия копелета от полицията са навсякъде. Подплашили са ни клиентите.
— Колкото по-скоро го спипат, толкова по-добре за нас — отвърна Хъни.
Дий я изгледа презрително.
— Тая работа няма да стане скоро.
— Така ли мислиш? — Хъни се опита да прикрие тревогата си.
— Не мисля, а знам. Да не мислиш, че Паяка не си знае работата?
Употребата на прякора стресна Хъни. През ум не й беше минавало да свързва това име с престъпленията, които направиха живота й още по-тежък и мъчителен.
— Ама всичко това има ли нещо общо с Паяка? — попита тя.
— И още как — отвърна нетърпеливо Дий. — Нали всички те ме бяха награчили с все едни и същи въпроси. Познавам ли Паяка? Чувала ли съм за някой, който е имал зъб на Санди? Дрън-дрън.
— И ти не им каза? — Хъни не можеше да схване защо Дий е премълчала нещо толкова важно.
Дий я изгледа с присвити очи.
— Ти луда ли си? Не искам да съм следващата в списъка.
Хъни се смръщи. Не можеше да се каже, че се отличаваше със забележителен интелектуален потенциал, но все пак й се струваше, че има някаква непоследователност в думите на Дий.
— Но нали ако затворят Паяка, няма да има никакъв следващ номер в списъка — изтъкна тя.
Дий тръсна нервно пепелта от цигарата си.
— Хъни, дръж се като голямо момиче. Те никога няма да пипнат и с пръст Паяка.
— Все пак…
Дий завъртя яростно глава.
— Хич да не ти минава и през ум. Направиш ли го, все едно си организираш погребението, момиче — тя побутна чая встрани, сякаш бе решила, че ако го изпие, ще се обвърже прекалено много. — Човек би помислил, че си си научила урока след онова, което се случи с Джеки. Ако не искаш да свършиш като нея, не си пъхай носа в работите на Паяка.
Хъни изпрати с поглед излизащата си Дий. Беше малко наскърбена, че тя отхвърли опита й за сближаване, но много повече я смущаваше причината, отколкото самият факт. Може би Дий беше права и би било най-добре да стои настрани и да не реже клона, на който седеше. Ами ако Дий грешеше?
Дон Мерик стигна до извода, че високопланинските райони на Шотландия не му харесват. Никога през живота си не беше виждал такава пустош. Спомни си една екскурзия, на която бе ходил с Линди още преди да се родят децата — с джип през Сахара. В сравнение с това място в пустинята направо цареше оживление. През първите няколко мили, след като напусна летището на Инвърнес в наетата кола, все още не беше толкова лошо, но в момента, в който се отклони на запад от основния път, се озова буквално насред нищото. Според картата пътуваше по първокласен път, но той му напомняше по-скоро на най-забутаните странични пътища в Пийк Дистрикт.