— Нали знаеш какво казват хората, Дон? Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.
Тони Хил се приведе напред и се загледа внимателно през прозорчето. На стола, чиито крака бяха завинтени за пода, седеше спретнат, оплешивяващ мъж. Изглеждаше към петдесетте, но спокойното му изражение бе изгладило бръчките, вкопани в лицето му от възрастта. За миг, кой знае защо, Тони си представи детска близалка, плътно увита в целофан.
Имаше нещо неестествено в пълната му неподвижност. Повечето от пациентите, с които Тони си бе имал работа, се затрудняваха да седят неподвижно, камо ли пък напълно спокойно. Постоянно нервничеха, подскачаха на местата си, пушеха непрекъснато или чоплеха нещо по дрехите си. Но неподвижността на този човек — Тони погледна към бележките си — направо предизвикваше асоциации с дзен-будизма. Тони отново хвърли поглед на бележките, припомняйки си прочетеното предната вечер. Поклати глава, потискайки гнева, надигнал се у него при мисълта за глупостта, проявена от някои колеги. После затвори папката и тръгна към стаята за разговори с пациентите.
Забеляза колко по-жизнена е походката му — дори на такова кратко разстояние. Психиатричната лечебница „Брадфийлд Мур“ определено не предизвикваше асоциации със задоволство, но тя осигури на Тони именно задоволство — за първи път от месеци насам. Беше излязъл отново на полесражението, отново се бе озовал в света на хората с объркани мозъци — там, където му беше мястото. Въпреки постоянните му опити да привикне към поредица от маски, които биха му помогнали да се слее с множеството, Тони знаеше, че в света отвъд мрачните стени на „Брадфийлд Мур“ се чувства като чужденец. Не му се искаше да анализира прекалено отблизо корените на това чувство; така стигаше до заключения за самия себе си, които не му бяха много приятни. Все пак, невъзможно бе да отрече, че прилагането на способността за съпреживяване придаваше смисъл на живота му. За него нищо не можеше да се сравни с мига, когато успееше да намести разпилените частици на чуждото съзнание, да проникне в заплетените мисли на другия. Наистина, съвсем честно, за Тони това преживяване си оставаше несравнимо.
Бутна вратата на стаята и се разположи на стола срещу човека, който представляваше за него поредното предизвикателство. Том Стори остана неподвижен — само очите му се насочиха към Тони и срещнаха неговите. С едната си ръка пациентът държеше дебело обинтованата китка на другата — мястото, където допреди няколко дни бе имало ръка. Тони се приведе напред и придаде на лицето си израз на съчувствие.
— Аз съм Тони Хил. Съчувствам ви за претърпяната загуба.
Очите на Стори се разшириха от учудване. После той изсумтя презрително.
— Какво имате предвид — ръката или децата ми? — отвърна той кисело.
— Имам предвид сина ви и дъщеря ви — каза Тони. — Предполагам, че в сравнение с това загубата на ръката ви се струва истинска благословия.
Стори не каза нищо.
— Така нареченият „Синдром на чуждата ръка“ — продължи Тони. — Споменава се за първи път в специализираната литература през 1908 година. Превръща се в дар Божи за сценаристите на филми на ужаса: 1924 година — „Ръцете на Орлак“; Конрад Вайд играе ролята на пианист, комуто присаждат ръце на убиец, след като загубва своите при катастрофа; 1946 — „Петопръстия звяр“ — още една история за пианист; 1987 — „Мъртво зло II“ — героят отрязва с трион ръката си, обладана от злото, която постоянно се опитва да го унищожи. Всякакви такива евтини трикове за привличане на публика. Но когато нещо подобно се случи със собствената ти ръка, това вече не е евтин филм на ужаса, нали? А когато се опиташ да го обясниш, никой не те приема насериозно. Така ли е, Том?
Стори се поразмърда, но остана на мястото си, все така мълчалив и невъзмутим.
— Домашният лекар ти е дал успокоителни и е приписал всичко на стреса, нали?
Стори кимна едва забележимо.
Тони се усмихна окуражаващо.
— Но успокоителните не подействаха, прав ли съм? От тях само си ставал сънлив и си се чувствал така, сякаш наблюдаваш всичко отстрани. А с ръка като твоята не си имал правото да отслабваш бдителността си, защото никой не би могъл да предположи какво ще се случи тогава. Как стана всичко, Том? Може би си се събудил посред нощ от чувството, че се задушаваш, и си установил, че собствената ти ръка те души? Може би ръката ти е чупила чинии в главата ти? Пречела ти е да слагаш храна в устата си?
Въпросите бяха зададени с мек тон, гласът на Тони бе пълен със съчувствие.