Стори се покашля.
— Хвърляше разни неща. Седнехме ли на закуска, хващах чайника и го хвърлях по жена си. Някой път в градината, без да се усетя, вземах камъни от алпинеума и замерях децата с тях.
Той се облегна назад, видимо изтощен от усилието да говори.
— Вероятно си бил много уплашен. Как реагира жена ти?
Стори притвори очи.
— Искаше да ме напусне и да вземе децата със себе си.
— А ти обичаш децата. Това те поставя в жестока дилема. Няма как да се противопоставиш, но от друга страна, животът без децата ти се струва безсмислен. Ако обаче продължиш да живееш с децата, това означава те да живеят в постоянна опасност, защото не можеш да спреш ръката да върши това, което иска. Не е било лесно да намериш изход — Тони замълча и Стори отново отвори очи. — Трябва да си се измъчвал непрестанно.
— Защо се опитвате да ми намерите оправдание? Аз съм чудовище. Убих децата си. Нищо по-лошо няма на този свят. Трябваше да ме оставят да умра от кръвозагуба, вместо да ме спасяват — думите на Стори излизаха от устата на пристъпи, с усилие.
— Ти не си чудовище — настоя Тони. — Не само децата ти са жертви в случая. Смятам да те подложа на някои прегледи. Том, струва ми се, че страдаш от определен вид тумор в мозъка. Разбираш ли, мозъкът ти поначало има две части. Импулсите от едната част достигат до другата по нещо като мост — така нареченият corpus callosum. Когато този път е нарушен, дясната ти ръка не знае какво прави лявата — в буквалния смисъл на думата. А това е ужасно изживяване. Разбирам, че то те е тласнало до такова състояние, което си решил, че е по-добре да убиеш децата, защото се боиш от това, което би им причинил иначе.
— Но аз съм виновен — настоя Стори. — Аз им бях баща. Трябваше да ги закрилям — не да ги убивам.
— Но нали си се боял от самия себе си. Затова си решил да ги задушиш в съня им — казал си си, че така е по-хуманно.
Очите на Стори се напълниха със сълзи.
— Ужасно е — промълви той задавено. — Но никой не пожела да ме изслуша. Никой не ми помогна.
Тони се пресегна и постави ръка върху превързаната китка на другия.
— Ще ти помогнем, Том. Обещавам ти. Ще ти помогнем.
Карол изпъна гръб и раздвижи рамене, после се завъртя на стола си и впери поглед през прозореца. От другата страна на улицата се издигаше хубава сграда, строена в стила на неокласицизма, с фасада от бял портландски мрамор. Преди Карол да напусне Брадфийлд, там имаше зала за бинго. Сега вътре имаше нощен клуб — името „Афродита“ бе изписано с имитация на гръцки шрифт и светеше със студена неонова светлина. По улицата преминаваха с грохот автобуси, окичени с реклами за най-новите филми и компютърни игри. Един общински служител обикаляше паркинга и размахваше електронното устройство за билети като палка. Хората се занимаваха със своя живот, далеч от неприятностите, които бяха неин занаят. Бе прочела всички материали за Гай Льофевр, а вече почти приключваше и с папката за Тим Голдинг. Буквите започваха да се размиват пред очите й. Като изключим половинчасовата обедна почивка, бе чела непрекъснато цял ден. Знаеше, че това се отнася и до всички останали. Всеки път, когато вдигнеше глава, установяваше, че всички в стаята също са погълнати от материалите пред себе си. Интересно как езикът на тялото разкриваше много повече за тях, отколкото предпазливият и не особено оживен разговор, който водиха, докато ядяха сандвичите, донесени от Стейси за обяд от стола.
Дон седеше приведен над бюрото си, поставил свитата си в лакътя ръка пред папката като дете, което не иска да преписват от него. Не беше най-съобразителният детектив, с когото бе работила Карол, но компенсираше с непоклатимо упорство и абсолютна преданост към общата работа. Нямаше никакво съмнение, че той бе човекът, на когото тя можеше да разчита напълно. Той го бе доказал още в миналото, но едва днес Карол осъзна колко важно е това за нея.
Слабият, жилав Кевин седеше с изправен гръб, документите бяха спретнато подредени пред него. От време на време спираше да чете и се взираше продължително някъде пред себе си — за толкова време можеше да се изпуши една цигара. После надраскваше нещо в бележника до себе си и се заемаше отново с четенето. Карол си припомни, че той винаги се бе държал затворено; затова навремето й бе толкова трудно да повярва, че именно той е нарушил правилата. Но като повечето хора, робуващи на задръжките си, когато най-сетне наруши ограниченията, той се бе държал по-безразсъдно от най-големите любители на риска. Тъкмо това го доведе и до предателството. Карол считаше, че той никога няма да повтори грешката си, но все още не можеше да се убеди да му вярва. Надяваше се той да не е забелязал това в погледа й.