— Твоята работа явно върви по-добре от моята — казва тя, а гласът й е горчив като кафето в бара на Стан. Санди отваря вратата. — Хайде, да се заемаме с това, за което сме дошли.
Той се усмихва. Не би говорила така, ако знаеше какво й готви. Но от друга страна, ако той изпълни всичко, както му е казано, тя изобщо няма да говори занапред. Никога вече.
Темпъл Фийлдс не се бе променил особено през изминалите две години — така си мислеше Карол, докато вървяха обратно към колата й. Все същият боклук изпълваше канавките, същата смесица от притеснени търсачи на удоволствия, които се разминаваха с други, които вече бяха успели да открият търсенето и бяха забравили задръжките си. Мисълта й на полицай ги регистрираше, докато ги подминаваха — слабичките момчета, които предлагаха услугите си срещу заплащане, отегчените улични проститутки, лукавите продавачи на химически мечти, и лесната плячка, която се движеше сред тях, разпознаваема по привидната си самоувереност. Но жената, скрита зад полицейската значка, тръпнеше при вида на търговията с човешка плът и човешки слабости. Не й се искаше да мисли за всичко това, което щеше да се случи само на тази квадратна миля, преди да настъпи утрешният ден. Имаше чувството, че някъде са й смъкнали защитната обвивка и се питаше колко ли време трябва са мине, докато кожата й отново загрубее.
— Всичко си върви постарому — каза тя уморено. — Погледни ги само — всеки си въобразява, че е сключил с този свят сделка, по силата на която е неуязвим. Нямат и най-смътна представа колко са раними.
— Не могат да си позволят да мислят за такива неща — отвърна Тони, докато оглеждаше уличния парад, оцветен тук-там с ярките неонови отражения на надписите над заведенията.
Продължиха да вървят в мълчание.
— Ще те закарам до вкъщи — каза Карол, когато наближиха колата й.
— Не, тръгвай спокойно. Иска ми се да се поразходя.
Карол повдигна вежди.
— Часът за размисъл?
Тони кимна.
— Днес разговарях с един човек и трябва да обмисля как точно да спазя обещанието, което му дадох.
— Най-новият ти кръстоносен поход? — Карол се усмихна.
Тони я изгледа учудено.
— Така ли приемаш моята работа?
— Струва ми се, че по-скоро ти самият приемаш така работата си. Като едноличен кръстоносен поход, чиято цел е да поправи стореното зло.
Той сви рамене.
— Де да беше толкова лесно. Е, ще дойдеш ли утре вечер да огледаш къщата?
— Ще дойда. Тогава може би ще реша дали искам да изпълнявам ролята на лудата в подземието. Да донеса ли пица?
Той се позамисли и накрая каза:
— Китайска храна.
— Така да бъде — тя посегна към вратата. — Тони… благодаря за тази вечер. И задето си тук, в Брадфийлд.
Той сякаш се учуди. Защо да бъда другаде, след като всичко, което искам на този свят, е тук? Но не изрази гласно мислите си, а я потупа неловко по рамото.
— Ще се видим утре.
Тя се качи на колата и потегли, без да изпуска от поглед фигурата му, отразена в страничните огледала — застанал сам на тротоара, той следеше колата с поглед. Карол знаеше, че тук го бе довело чувството за вина — и навремето тази мисъл би я карала да се чувства притеснена и би породила гнева й. Но междувременно тя се бе превърнала в различна жена и тази жена се бе научила да бъде благодарна за добрите неща в живота, независимо от начина, по който й се поднасят.
Сам Еванс открехна предпазливо вратата на офиса. Лампите не светеха. Той се промъкна през тесния отвор, затвори вратата зад себе си и завъртя ключа. После натисна ключовете на осветлението. Флуоресцентните лампи замигаха, после се успокоиха и осветиха ярко работната стая на екипа за особено тежки престъпления. Сам огледа бюрата и се насочи право към работното място на Пола Макинтайър.
Седна на стола й и огледа начина, по който бяха разположени купчините документи на бюрото. Случаят, по който работеше тя в момента, щеше после да бъде прехвърлен на него. Прегледа внимателно отделните купчини, опитвайки се да разбере логиката на подреждане. Отвори бележника и започна да чете списъка с коментарите на Пола. Някои бяха доста прозорливи и той си постави за цел да ги запамети, за да ги ползва, когато случаят дойде при него.
После започна внимателно да издърпва чекмеджетата едно по едно, разравяйки съдържанието с върха на молив, за да не остави отпечатъци и следи от присъствието си. Винаги бе от полза да видиш това, което хората държат така, че винаги да им е подръка, но да не може да се вижда от всекиго. В дъното на едно чекмедже беше пъхната снимка на Дон Мерик, прегърнал през раменете някаква жена — снимката беше правена в някакво заведение. Когато се загледа по-внимателно, той установи с учудване, че жената е Карол Джордан. Косата й беше по-дълга, лицето — по-закръглено, но нямаше съмнение, че е тя. Двамата биха вдигнали чаши към обектива — като че ли вдигаха наздравица с шампанско. Сам реши, че това е много интересно и почти със сигурност полезно сведение.