Карол го бе наблюдавала от другия край на помещението за предварителен арест, опитвайки се да си изясни дали й е неприятен по-скоро заради това, което знаеше, че държи в компютъра си, или защото беше образец на бюрократ от тези, които нееднократно бяха тласкали мислите й към представи за насилие. Искаше й се да се заеме с него незабавно, но желанието й бе пресечено от закъснението на адвоката му.
Затова го пъхнаха в една от килиите и зачакаха пристигането на защитника. Беше се държал удивително спокойно, помисли си Карол и се запита как Тони би обяснил поведението на Алегзандър. Беше се огледал, после беше седнал спокойно на нара, с леко разкрачени крака, скръстил ръце на гърдите си, и се бе загледал някъде в пространството пред себе си. Дзен или изкуството да поддържаме фасадата, бе си казала Карол с ирония.
Най-сетне вратата на помещението, откъдето Карол наблюдаваше задържания, се отвори и Пола надникна вътре.
— Шоуто започва, шефе. Адвокатът му пристигна.
— Кой го защитава? — попита Карол, откъсвайки поглед от Алегзандър.
— Бронуен Скот.
Карол помнеше адвокатката от предишното си пребиваване в Брадфийлд. За разлика от повечето обществени защитници, Скот явно разполагаше с достатъчно средства, за да се облича от „Долче и Габана“, а обувките и чантите й съвсем подходящо носеха марката на „Прада“. Съвършено фризираната й коса, дълга до раменете, и безукорният й маникюр винаги караха по време на срещите им Карол да се чувства като току-що измъкната от леглото. Това би било горе-долу поносимо, ако освен със скъпите тоалети и безупречната си външност адвокатката не се отличаваше й с нападателност и борбеност. Утвърденото всеобщо убеждение бе, че ако можеш да си позволиш услугите на Бронуен Скот, проблемът ти е решен.
— Е, супер — отбеляза Карол, тръгвайки към вратата.
Натъкна се на Скот веднага щом излезе в коридора.
— Инспектор Джордан! Каква изненада! Доколкото знам, ни бяхте напуснали, отправяйки се към по-сияйни чертози — гласът на Скот беше хладен и ироничен.
— Всъщност съм главен инспектор. Освен това тъкмо на вас не би трябвало да обяснявам, че в нашата работа няма нищо сияйно. Да вървим.
Скот поклати глава.
— Не ми е известно къде се криехте доскоро, госпожо главен инспектор, но тук, при нас, в Брадфийлд, защитниците все още имат право да разговарят насаме с клиентите си. А преди да поговоря с клиента си, държа да получа някои обяснения.
Дотук нищо неочаквано, каза си Карол.
— Когато клиентът ви беше арестуван, конфискувахме компютъра му и прегледахме съдържанието. Клиентът ви ще бъде разпитван по-късно за това, но в компютъра му бе открита една снимка, която е пряко свързана с разследването на сериозно престъпление, а това разследване е поверено на мен. Именно за тази снимка искам да разговарям с него.
— И какво представлява въпросната снимка?
— Нямам нищо против да обсъдя този въпрос по време на разпита, както и да покажа на вас и на клиента ви копие от нея.
Скот поклати глава.
— Май наистина сте забравили добрите маниери, госпожо главен инспектор. Преди да мога да проведа смислен разговор с клиента си, ми е необходимо да знам за какво точно става дума.
Настана продължително мълчание. Карол чувстваше преценяващия поглед на Пола по гърба си. В момента наистина нямаше полза от излишна въздържаност. Не можеше да се твърди, че Рон Алегзандър е сериозно заподозрян във връзка с изчезването на Тим Голдинг. Ако откажеше да подхвърли някаква информация на Скот, по време на разпита щеше да чува „без коментар“ в отговор на всичките си въпроси. Ако се опиташе да изненада арестувания, изваждайки снимката едва по време на разпита, Скот просто щеше да прекъсне разпита и отново да настоява за време да поговори с клиента си. Карол обмисляше. Необходимо й беше сътрудничество. Не я беше грижа как ще се отрази разкритието на евентуалното включване на Рон Алегзандър в по-разширено обвинение.