— Няма нищо лошо в това да ускорим работата — каза тя. — В компютъра на клиента ви бе открита снимка на Тим Голдинг, осемгодишното момче…
— Да, знам кой е Тим Голдинг — прекъсна я нетърпеливо Скот. — Но тъй като тъкмо вие разпространихте снимките на детето из цялата страна, това, че клиентът ми има негова снимка в компютъра си, не означава кой знае какво.
— Мисля все пак, че означава, ако на въпросната снимка детето е голо и видимо уплашено до смърт — Карол се завъртя на пети и си тръгна. Преди да завие зад ъгъла на коридора, се обърна и подхвърли през рамо: — Уведомете ме, когато сте готови.
Пола вървеше по петите й.
— Забелязвам, че годините не са омекотили нрава на Бронуен Скот — каза Карол.
— Отвратително е, че се наложи да издадете толкова много — каза Пола, изравнявайки се с нея.
— Знаеш правилата, Пола. Когато настояват за сведения, сме длъжни да им ги дадем.
— Не можехте ли да премълчите името на момчето, шефе? За да го стреснете с него при разпита?
Карол спря и загледа замислено Пола.
— Мислиш, че съм проявила слабост, нали?
Пола трепна ужасено.
— През ум не ми…
— Отстъплението невинаги е признак на слабост, Пола. Нямаше смисъл да упорствам. Знам как работи Скот. Алегзандър щеше да отговаря на всичките ми въпроси с „без коментар“. Така ще имаме основа да преговаряме с нея — Карол продължи, чувствайки напрежение в раменете си. Може би не й вярваха чак толкова, колкото й се струваше първоначално.
Той спи до късно. Когато се събужда, наближава обед, и въпреки това трябва да се насили, за да отвори очи. Има чувството, че някой го е надрусал с валиум. Главата му е замаяна, и трябва да минат няколко мига, преди да осъзнае къде се намира. У дома си е, в собственото си легло, свит на кълбо като малко дете. Но от днес нова личност обитава тялото му.
Той вече не е несръчният дръвник, на когото всички се подиграват. Справи се. Направи всичко точно така, както се очакваше от него. Точно както бе поискал от него Гласът. И получи своето възнаграждение. Получи парите, макар да обясняваше, че не го направи заради парите. Направи го, защото разбираше — не парите го карат да се чувства като човек, който най-сетне е успял. Това усещане му даваше Гласът, който го похвали. Даваше му го съзнанието, че е извършил нещо, което надали друг би се осмелил да стори. Нещо необикновено.
Добре, че успя да прикрие как се почувства всъщност, когато достигна върховния момент. Първоначално беше възбуден, беше получил ерекция, едва не изцапа панталоните си като някое хлапе. Но после, когато трябваше да прониква в нея отново и отново, увехна. В цялата работа нямаше нищо възбуждащо. Беше кърваво, страшно, ужасяващо. Той знаеше, че постъпва правилно, но накрая не чувстваше никаква възбуда. Беше му гадно и тъжно.
Но Гласът не забеляза това. Гласът видя само, че е свършил това, което се искаше от него, и то че го е свършил както трябва.
Сега, когато се събужда истински, чувства особен трепет — това може да е гордост, но се дължи и на страха. Сигурно вече го търсят. Гласът обеща, че всичко ще бъде наред. Но може пък Гласът да сгреши.
Може да се окаже, че той не е бил толкова съобразителен, колкото си мислеше.
Том Стори се взираше през прозореца, наблюдавайки как листата се откъсват от дърветата и се въртят под поривите на острия вятър, който се бе надигнал по обяд. Седеше неподвижно, стиснал превързаната си осакатена ръка със здравата. Тони го наблюдаваше поне от десет минути, през които Стори не помръдна.
Най-сетне Тони прекоси стаята и придърпа стол така, че да седне до Стори. Забеляза моравия белег на скулата му. Санитарят, който въведе Тони, му бе обяснил, че друг пациент ударил Стори по време на груповата терапия.
— Дори лудите не търпят детеубийци — бе казал между другото човекът.
— Всеки от нас има по две личности, знаете ли — отвърна Тони. — По една във всяко мозъчно полукълбо. Едната личност е шефът и успява да надвика другата. Но прекъснат ли се дипломатическите връзки между тях, никой не може да предскаже на какво е способен подчиненият, ако му се услади независимостта.