Стори продължаваше да седи неподвижно.
— Все още я чувствам — каза той. — Не иска да ме остави на спокойствие, също като някакъв зъл дух. Нека предположим, че ми откриете някакъв тумор в мозъка. Нека предположим, че не умра от него. Тогава войната в главата ми ще продължава, нали?
— Нямам намерение да те лъжа, Том — отвърна Тони. — Няма бърз лек за твоето състояние. Разбираш ли, от една страна имаме доминиращото ляво полукълбо — то управлява способностите за четене, писане, смятане. А после — дясното полукълбо, което е, така да се каже, неграмотно, но възприема формите, геометрията, музиката. Имам чувството, че то се травмира от неспособността да се изразява по обичайния за човешките същества начин, затова й реагира неуравновесено, когато се изтръгне от контрола на лявото полукълбо. Но това не е краят на историята.
— А само моят — отбеляза с горчивина Стори.
— Не е задължително. Мозъкът има удивителна структура. Когато получи увреждания, привлича други свои части, които да изпълняват функциите на увредения дял. А има и неща, които можем да предприемем, за да овладеем разбунтувалата се част на мозъка ти. Мога да ти помогна, Том.
Стори си пое така дълбоко дъх, че раменете му се повдигнаха.
— Но не можете да върнете децата ми, нали?
Тони се загледа през прозореца във вихрушката от алени и златисти листа.
— Не, не мога. Но мога да ти помогна да се научиш да живееш с мисълта за загубата им.
Сълзи се затъркаляха по страните на Том Стори, но той не им обърна внимание.
— Защо ви е да се занимавате с това?
„Защото само това мога да правя“, помисли Тони. А на глас каза:
— Защото го заслужаваш, Том. Защото го заслужаваш.
Карол влезе в стаята за разпити, демонстрирайки самоувереност, каквато въобще не изпитваше. Бяха изминали много месеци, откакто за последен път бе провеждала разпит — било то на свидетел или на заподозрян, и сега се боеше да не би да допусне емоциите да повлияят на професионалното й поведение. Присъствието на Пола, която сякаш непрекъснато я подлагаше на оценка, не й помагаше. Поне невъзмутимостта на Рон Алегзандър като че ли се бе пропукала малко. Той избягваше погледа й и постоянно въртеше венчалната си халка.
— Така — започна Карол, след като се разположи на стола си. — Аз съм главен инспектор Карол Джордан, това е следовател Макинтайър. Както вашата адвокатка вероятно ви е обяснила, господин Алегзандър, имаме нужда от вашата помощ във връзка с едно разследване, което не е пряко свързано с това, в рамките на което сте били арестувани по-рано. Бихме оценили желанието ви за сътрудничество.
— Защо ми е да говоря пред вас? — избухна Алекзандър. — Вие само изкривявате думите ми, за да подпомогнете обвинението.
Бронуен Скот постави ръка върху неговата.
— Не сте длъжен да отговаряте, Рон — тя загледа Карол в очите. — Клиентът ми се съмнява дали евентуалното му сътрудничество ще бъде подобаващо отразено в по-нататъшния ход на следствието.
Карол поклати глава.
— Знаете, че тези неща не зависят от нас, госпожо Скот. Сделките се сключват с представителите на прокуратурата. Но аз съм готова да представя нещата както трябва в подходящия момент.
— Това не е достатъчно.
Карол сви рамене.
— Но е най-доброто, което мога да направя. От друга страна, клиентът ви би могъл да прецени алтернативата — ако откаже да ни сътрудничи, никой няма да прояви и най-малка снизходителност към него.
— Това заплаха ли е, госпожо главен инспектор?
— Констатация, госпожо Скот. Знаете не по-зле от мен какви са настроенията при случай с изчезване на дете. Животът на провинените в сексуални престъпления в затворите е тежък и без да усложняваме допълнително положението им. Решението е ваше, господин Алегзандър — Карол хвърли поглед към Алегзандър, който се въртеше притеснено на мястото си. После отвори папката, която бе поставила пред себе си, извади снимката, получена от Джен Шийлдс, и я постави пред него.
— Открихме това във вашия компютър. Познавате ли това дете, господин Алегзандър?
Той хвърли поглед към снимката, но веднага го отклони и го впери отчаяно в стената, сякаш можеше да прочете на нея отговора.
— Да — промърмори той най-сетне, почти шепнейки.
— Можете ли да ми кажете името му?
— Казва се Тим Голдинг — той взе химикалката на адвокатката и я стисна с две ръце, сякаш искаше да я счупи. — Показваха негова снимка по телевизията, имаше я и във вестниците.