Така че той привърши закуската си и се повлече към жилището на големия Джими, за да вземе нещо за продаване. За щастие шефът не си беше у дома, та му се наложи да разговаря само с онзи надрусан идиот Дръм, чийто мозък е толкова разкапан от дрога, че изобщо не се интересува от това кой какво прави. След половин час той вече кръстосваше обичайните места, вършеше си работата и се надяваше никой да не се запита къде е бил цяла сутрин. Да му се не види, нали и другите сутрин обикновено спят като пънове.
Междувременно започна да се свечерява, а по улиците все така не се забелязваше нищо необичайно. Това започва да го притеснява. На моменти започва да се пита дали това, което се случи снощи, не му се е присънило. Иска му се да се завърти из района на Санди, за да провери дали пък няма да я види, застанала на нейния ъгъл, сякаш нищо не се е случило.
Иска му се да можеше да чуе Гласа, който да му обясни какво става. Но откакто изпълни поръчението си, не е чувал нищо. Започва да се пита дали не е изоставен, дали и обещанията не са били част от някакъв сън.
Нямаше да му е за първи път.
Тони вдигна чашата си и се пресегна над останките от китайските специалитети.
— Наздраве — за една от редките ни некатолически вечери.
Двамата се чукнаха. Карол се намръщи озадачено.
— Какво искаш да кажеш с това „некатолически“?
— Ами в повечето случаи, когато сядаме да се храним заедно, това се случва по време на работата ни по някой случай — той взе късче хляб, изяде го, вдигна чашата си и отново отпи.
— Като причастие в името на делото.
Карол кимна.
— Само че в нашия случай изповедта следва след причастието.
— И то ако предположенията ни са се оказали правилни.
Тя изкриви скептично лице.
— И ако имаме късмет.
После взе неговата чаша и отпи от другата страна. Моментът странно я развълнува, по жилите й сякаш протече електричество, но още преди да му върне чашата, интимната атмосфера бе нарушена от резкия звън на мобилния й телефон.
— Да го вземат дяволите — каза тя и започна да рови в чантата си.
— Като си говорим за късмет… — измърмори Тони.
— Главен инспектор Джордан — каза Карол.
Отсреща се чу познатият глас на Дон Мерик.
— Имаме труп и ми се струва, че ще искате да го видите.
Карол потисна въздишката си.
— Добре, но ще трябва да изпратите кола да ме вземе, пих няколко чаши вино.
Тони стана и започна да събира кутиите от алуминиево фолио в найлоновия плик.
— Няма проблеми, госпожо главен инспектор. У дома ли сте?
— Всъщност не, Дон. Ще ме намерите в къщата на доктор Хил — тя срещна погледа на Тони и отправи измъчено поглед към тавана, докато даваше на Мерик адреса. Чу се приглушен разговор, после Мерик заговори отново.
— Изпратих кола да ви докара.
— До скоро, Дон — каза Карол и затвори. Допи виното си и каза:
— Намерили са нечий труп — после стана и допълни: — Не исках вечерта да приключи така.
Тони започна да събира мръсните чинии.
— Може би е най-добре да се придържаме към това, което умеем да правим.
Евтиният блясък на Темпъл Фийлдс бе помръкнал от есенния дъжд. Автомобилните гуми съскаха по паважа на пешеходната зона в центъра на квартала. Шофьорът зави по една тясна странична уличка. Сградите бяха занемарени, с фасади от червени тухли, с магазинчета с непривлекателни витрини и незначителни фирми на първите етажи и малки апартаменти над тях. Малко по-надолу улицата беше блокирана от две полицейски коли. Забелязваха се смътни очертания на фигури, които претичваха зад колите, привели глави под дъжда. Когато колата спря край тротоара, Карол приведе глава, пое си дъх и излезе.
Когато наближи полицейските коли, тя видя, че входът към една още по-тясна уличка е затворен с полицейска лента. Стомахът й се сви при мисълта за това, което й предстоеше да види. Господи, дано поне не е сексуално престъпление! Тя се приведе, за да мине под лентата, и съобщи името и чина си на полицая, който възпираше достъпа до местопрестъплението. Веднага след това забеляза Пола, застанала пред ожулена врата, зад която се виждаше стълбище. Когато видя Карол, тя прекъсна разговора си с един униформен полицай и се обърна към нея.