Тайлър беше висок и хилав, около двайсет и петгодишен. Той седеше приведен над чинията с наденица, яйца и пържени картофи като скъперник над златото си, привел глава така, че Тони не можеше да види почти нищо от него, освен върха на бръснатата глава и татуировките по предната част на ръцете.
Тони дъвчеше разсеяно, прокарвайки безвкусната храна с глътки силен чай. Не забелязваше у Тайлър тиковете, обичайни за страдащи от компулсии. Той се хранеше неестествено бавно, като че ли умишлено удължаваше обяда — добър начин за убиване на времето според Тони.
На Тайлър му оставаха още няколко хапки, когато Ейдън Харт се появи и седна на стола до Тони.
— Не очаквах да те видя днес — каза той.
— Спокойно, няма да искам да ми плащате извънредни часове — каза Тони.
— Не знам дали знаеш, но в стола за персонала сервират по-добра храна.
— Знам. Исках да огледам един пациент.
Харт кимна.
— Дерек Тайлър.
Като забеляза изненадата на Тони, той допълни:
— Казаха ми на регистратурата, когато влязох. Защо се интересуваш от него?
— Полицията откри снощи убита жена в Брадфийлд и поискаха мнението ми.
При споменаването на полиция Харт се оживи, в очите му проблесна интерес. Тони си каза, че съвсем основателно е определил Харт още при първата им среща като кариерист. Само това му трябваше. Пак трябваше да провежда служебна политика, а никак не го биваше за такива неща. Налагаше се да действа много предпазливо.
— На пръв поглед изглежда така, сякаш някой е имитирал почерка на Дерек Тайлър.
Харт погали гладко избръснатата си брадичка.
— Интересно.
— Безспорно, така е. Той ми се струва прекалено млад за извършител на престъпления от този тип.
— Е, предполагам, че профилите понякога не съвпадат идеално — каза невъзмутимо Харт. — Все пак работим по закона на вероятностите.
— Точно затова винаги предупреждавам ченгетата, че нашата работа не е точна наука. Е, какво можеш да ми кажеш за него?
Харт хвърли поглед към Тайлър, който беше приключил с храненето и се взираше в празната чиния пред себе си.
— Много малко. Един от най-неконтактните пациенти, с които съм си имал работа. Не ме разбирай погрешно — не мога да твърдя, че създава проблеми. По-скоро е напълно пасивен. В известен смисъл е лесен, но от друга гледна точка не се поддава на никакви манипулации. Не реагира на каквито и да било терапии. Не говори, макар да не е в кататоничен ступор. Просто не иска да говори.
— Някога създавал ли е неприятности?
— Само веднъж. В стаите си всеки от тях има радио, на което може да избира от няколко предварително настроени станции. Освен това използваме апаратите за предаване на съобщения. Дерек никога не включва своето, но то веднъж се повреди, включи се и не можеше да се изключи. Тогава Дерек се развилия, изпотроши всичко в стаята, наложи се да викаме санитарите и да му бием успокоителна инжекция. Отказа да влезе обратно в стаята си, докато не се убеди, че сме махнали радиото.
Тони леко се усмихна.
— Интересно — каза той. Харт не даде признаци да е забелязал, че повтаря скорошната му реплика.
— Но това не обяснява кой знае какво.
Тони не реагира на коментара му. Нямаше намерение да споделя мислите си по въпроса с когото и да било, най-малкото пък с този човек, към който инстинктивно изпитваше недоверие.
— Какво знаем за него — какво е вършил преди убийствата?
Тони наблюдаваше Харт и по движението на очите му се убеди, че Харт прехвърля на ум спомените си, а не измисля лъжи.
— Не знаем кой знае какво — поде Харт след кратка пауза. — Граничен случай на умствена изостаналост. Според докладите на общопрактикуващия лекар, податлив на внушение, изпълнен с желание да се хареса, лека форма на склонност към компулсии. Но нищо, което да налага лечение. От друга страна, нали ги знаеш общопрактикуващите лекари — какво ли разбират всъщност — усмивката му беше съучастническа, като при разговор между специалисти, целяща да изгради усещане за съюзничество. Тони схвана идеята и бе обзет от инстинктивна неприязън. Харт бутна стола си назад.
— Искаш ли да видиш Дерек?
— Ще ти бъда благодарен, ако го уредиш. Най-добре ще бъде да поговоря с него в стаята му.
Харт го изгледа учудено.
— Обичайната процедура не е такава. Обикновено разговаряме с пациентите в стаите за разговори.