— Добре — въздъхна Карол. — Кевин, ти се заеми с регистрационния номер. Най-вероятно колата няма да е на човека, когото търсим, но поне ще разберем къде я е оставил и ще стесним границите във времето. Дон, Пола — искам вие да пресеете всички разговори от снощи. Поработете със Стейси, за да създадете точна схема, от която да личи кой кога къде е бил. От нея ще разберем с кого си струва да поговорим втори път. Стейси, продължавай освен това да работиш и с файловете в компютъра на Рон Алегзандър. Да не изпускаме от поглед приоритетите. Джен, ти ще работиш с мен. Сам, ти започваш да издирваш всички лица, с които е общувал Дерек Тайлър. Всички останали тръгват по улиците на Темпъл Фийлдс — за двойна осигуровка. Искам да разговаряте с всеки, който е бил по улиците в понеделник вечерта.
Стаята се изпълни с шум от разговори, докато следователите организираха работата си. Джен Шийлдс си проправи път сред тях и настигна Карол, когато тя влизаше в кабинета си.
— Какво си намислила да правим? — попита Джен и влезе в кабинета след Карол.
— Кевин е поработил добре с Дий Смарт, но си мисля, че можем да измъкнем още нещо от нея. Винаги си струва да се изпробва и друг подход, а сигурно тъкмо ти знаеш къде може да се понатисне.
Джен се облегна на рамката на вратата.
— Разбира се. Вероятно си губим времето, но човек никога не знае.
— Все ще е по-добре, отколкото да не вършим нищо — Карол отваряше и затваряше чекмеджетата на бюрото си — беше сигурна, че бе оставила тук някъде парацетамол. Но от него нямаше и следа. Щеше да се наложи да се справи и без него.
— Наистина ли вярваш, че някой се е заел да отърве Дерек Тайлър? — попита Джен.
Карол вдигна поглед.
— Не знам. Но честно казано, тази идея ми звучи по-поносимо от алтернативите.
Тони почука на отворената врата и зачака. Никакъв отговор. Помисли си, че все пак си струваше да опита, макар да не се учуди, че тактиката му не се увенча с успех. Той надникна в стаята. Дерек Тайлър седеше на леглото си, обгърнал коленете си с ръце.
— Мога ли да вляза? — попита Тони.
Тайлър не помръдна.
— Приемам мълчанието за съгласие — Тони влезе в малката стая, без да откъсва очи от Тайлър. Щеше да има достатъчно време да огледа стаята, без обитателят й да осъзнае това.
— Ще седна, нали може? — продължи Тони и се насочи към единствения дървен стол, прибран под голата маса.
Извади стола и го разположи така, че да седи под ъгъл спрямо Тайлър. Съзнателно подбра непринудена поза, в стойката му нямаше нищо заплашително. Тайлър извърна глава така, че Тони попадна извън полезрението му. Тони загледа лицето му — с груби черти и хлътнали, бледи очи. Имаше чувството, че този човек е напълно контактен, но просто предпочита да не общува с околните.
— Името ми е Тони Хил — започна той. — Работя тук, в болницата, но сътруднича и на полицията. Точно затова исках да разговарям с теб — изчака, оглеждайки стаята, гола като монашеска килия. Не се виждаха книги, семейни снимки, нито снимки на голи момичета от списания. Единствената лична вещ в стаята беше голяма черно-бяла снимка на Темпъл Фийлдс, птичи поглед към пешеходната зона, в единия край се виждаше каналът.
Изминаха няколко дълги минути. Най-сетне Тони реши, че е време да се хваща за работа. Знаеше, че стратегията му е примитивна. Но това бе най-доброто, което можеше да предприеме набързо с пациент, с когото не бе работил никога преди това.
— Разбирам защо не ти е приятно да разговаряме за тези неща. Кой би могъл наистина да разбере това, което си извършил?
Тайлър се поразмърда, но кокалестото му лице си остана решително извърнато встрани. Тони сниши гласа си, който зазвуча топло и съчувствено.
— Но не в това е основният проблем, нали? Проблемът е, че когато говориш, всички също започват да ти говорят, и тогава не можеш да чуваш гласа, нали, Дерек?