Тайлър трепна за миг и се обърна, а по лицето му се изписа изненада. Всичко стана толкова бързо, та Тони бе склонен да повярва, че така му се е сторило.
— Гласът е още тук, нали? — попита той. Изчака цели две минути и продължи: — Чуваш го, когато аз не говоря, нали?
Тайлър не реагираше. Но онова трепване и обръщане подсказваше на Тони, че върви по верния път.
— Само че гласът може да ти говори само за минали работи. Не може да ти каже какво става сега извън тези стени. Това мога да сторя аз. Знаеш ли защо е така? Знаеш ли защо гласът мълчи? То е, защото той говори сега на някой друг.
Тайлър се извърна с цяло тяло и погледна Тони. Беше нащрек, сивосинкавите му очи — полускрити под гъстите вежди.
Тони разпери примирително ръце.
— Съжалявам, Дерек, но така си е. Ти си затворен тук и гласът няма никаква полза от теб. Нали ти казах, че работя за полицията. Дойдох при теб, защото сега навън някой върши това, което ти вършеше преди — а това сигурно е така, защото гласът вече не говори на теб. Гласът говори на него.
В очите на Тайлър просветна гняв. Той стисна по-силно преплетените си пръсти, жилите по слабите му ръце изпъкнаха като въжета. Тони се запита дали някой от хората на Ейдън Харт бе успял да предизвика тази стаена ярост. Съмняваше се. Ако някой от тях бе видял това, което виждаше той сега, не биха пускали Тайлър сред останалите пациенти.
— Не си измислям, Дерек — каза спокойно Тони. — Гласът те е изоставил заради някой друг. На теб са ти останали спомените.
Тайлър скочи рязко, мина покрай Тони и отиде до вратата. Натисна звънеца и заблъска с юмрук по вратата.
Тони продължи да говори, сякаш нищо не се бе случило.
— Прав съм, нали? Гласът вече не се интересува от теб. Така че нищо не ти пречи да проговориш.
По коридора се появи медицинска сестра, облечена в бяло. Зад нея надничаше Ейдън Харт. Тайлър стоеше кротко на вратата.
— Какво става? — попита сестрата.
Тони се усмихна.
— Струва ми се, че Дерек иска да се махне оттук и да помисли за това, което му казах току-що. Така ли е, Дерек?
— Вие сте добре, нали, докторе?
— Всичко ми е наред — включително и гласът.
Сестрата гледаше ту Тайлър, ту Тони, без да може да разбере за какво става дума.
— Хайде тогава, Дерек, отиваме в общата стая — сестрата посегна да хване Тайлър за ръката.
На вратата Тайлър се обърна и изръмжа с глас, който звучеше като ръждясал от дългото мълчание.
— Вие не сте Гласът. Никога не бихте могли да бъдете Гласът.
Ейдън Харт зяпна. Той проследи безмълвно с поглед Тайлър, който вървеше по коридора с вирната глава, изправил тесните си рамене. Тони стана и върна стола на мястото му.
— Е, не е зле за начало — каза той весело и мина забързано покрай новия си началник.
Барът на Стан не фигурираше в нито един от туристическите справочници за Брадфийлд. Дори интернет сайтовете, които гордо твърдяха, че предлагат на читателите възможност да оценят истинския град, обикновено смутено премълчаваха мърлявата кръчма, посещавана предимно от проститутки, бездомници и търговци на наркотик. За разлика от други съмнителни заведения, които все пак намираха място на страниците на алтернативните пътеводители, барът на Стан не беше и от тези, в които се ходеше заради добрата храна. През деветдесетте години, когато Темпъл Фийлдс доби светския блясък на място за срещи на хомосексуалисти, барманите започнаха да стават по-претенциозни към клиентелата си, особено към тези, които се опитваха да изкарат по няколко часа на половин пинта бира. Единствено барът на Стан имаше полза от тази придирчивост, тъй като на собственика, дебелия Боби, му беше абсолютно все едно кой сяда на столчетата с мръсно и напукано винилово покритие, стига да си купеше нещо за ядене и пиене, а също и цигари.
Тази сутрин бяха заети около половин дузина от масите. Двама млади азиатци се бяха навели над сандвичите си с яйца, между тях на масата се виждаше кадифена ролка от тези, които използват бижутерите, с нанизани на нея часовници. Очевидно бяха братя, и двамата с дребни, остри черти, с отпуснати устни, омазани с доматен сос. Между хапките двамата спореха за цени и продажби. Високо и слабо момче се бе облегнало на ротативката и следеше намръщено превъртащите се фигури, докато друго, по-набито момче, тъмнокосо като ирландец, пъхаше монети в процепа.
— Защо непрекъснато пускаш монети, след като не печелиш? — попита наблюдателят.