Затова започна винаги, когато имаше възможност, да следи Ейдън Харт. Едно нещо му се изясни много бързо: Ейдън Харт и жена му живееха практически като разделени. Не можеше да прецени дали това се дължи на взаимно съгласие или се е стигнало дотам, защото Харт явно се прибираше у дома само за да спи. Той обикновено прекарваше вечерите си по барове и ресторанти, вечеряше и пиеше с мъже, които изглеждаха досущ като него — елегантни, самодоволни, преуспяващи.
Но животът на Ейдън Харт имаше и друга страна, за която Еванс бе готов да се обзаложи, че е непозната на приятелите му по чашка. През вечерите, когато мъжкото приятелство и граденето на кариера не го ангажираха, той ползваше услугите на проститутки. Шокът, който преживя, когато Сам Еванс му обясни, че тази част от живота му е известна на полицията, явно не бе достатъчен, за да потисне апетита му. Единственото, което бе сторил, бе да пренесе търсенията си другаде.
Вместо да обикаля Темпъл Фийлдс, Харт кръстосваше по-отдалечени места — Манингам Лейн в Брадфорд, Уоли Рейндж в Манчестър, а сега и Чапълтън в Лийдс. Доколкото Сам можеше да прецени, предпочиташе жени, които имаха къде да го заведат, вместо да се задоволи с орален секс в лъскавия си нов джип. В два от случаите се беше върнал на мястото, след като бе прекъснал посещението си, за да отскочи до един индийски ресторант да купи нещо за ядене.
Пристрастието на Харт към платената любов не смущаваше Еванс от морална гледна точка. Самият той бе ползвал услугите на проститутки от време на време през годините. Но този факт го караше да си задава въпроси за това, което се въртеше в главата на психолога, а освен това осигуряваше на Сам Еванс тайни оръжия, които биха могли да му бъдат от полза. Всеизвестно бе, че извършителите на убийства по сексуални подбуди често избираха за свой обект проститутки, всеки знаеше, че постоянната близост с хора с екстремно поведение убива чувствителността. Харт започваше да се очертава като идеален заподозрян, макар че Карол Джордан го бе изключила от схемата.
Еванс бе твърдо решен назначаването му в следствения екип за особено тежки престъпления да бъде само следващото стъпало в изкачването му към върховете. И ако целта му налагаше да представи Карол Джордан като неспособна да изпълнява задълженията си, той щеше да го направи.
В крайна сметка, именно той разполагаше със сведенията. А знанието означаваше власт.
На вратата се почука — припряно и по-скоро формално, както чукаха хората от болничния персонал.
— Влез — подвикна Тони.
Един от санитарите надникна вътре.
— Искали сте да се видите с един от пациентите тук, нали? Не в някоя от стаите за разговор?
Санитарят повдигна вежди със скептично изражение, което говореше, че отхвърля всякаква отговорност за възможните последици.
— В такъв случай отивам да го доведа.
Докато чакаше, Тони обмисляше стратегията, която възнамеряваше да приложи. Нестандартното мислене беше негов специалитет, но рядко прилагаше някои от по-ексцентричните си идеи върху податливи и раними хора. Аргументите срещу подобен подход бяха толкова убедителни, че дори не му бе необходимо да ги преговаря: не беше професионално, представляваше потенциална заплаха за пациента и беше в разрез с терапевтичните принципи да искаш от пациента нещо, което не се намира в пряка връзка с терапевтичния режим. От друга страна, той бе изградил своя лична аргументация в защита на подхода си. Възможността да спасиш човешки живот трябваше да се поставя над всякакви други съображения. Пациентът не се излагаше на опасност във физическия смисъл на думата, защото се намираше под медицински контрол. Освен това най-доброто, което можеше да направи конкретно за този пациент, бе да повиши самочувствието му, а поставянето на изпълнима задача бе подходящо средство за постигане на тази цел. Разбира се, спорно беше дали задачата в случая наистина е изпълнима, затова и Тони щеше да се постарае да подчертае, че според него шансовете за успех са минимални, че става дума за последно хвърляне на зара.
Което си беше самата истина.
Нямаше време за повече размисли. Санитарят отвори отново вратата и отстъпи, за да даде възможност на Том Стори да влезе. Той прекрачи прага и след няколко несигурни стъпки напред спря. Тони отбеляза, че се е привел още повече. Стори се озърна, спокойното му изражение се смени с израз на леко учудване. Погледът му се плъзна по рафтовете, натъпкани догоре с кутии, папки и разкъсани пликове, после спря върху Тони, който се бе завъртял на стола си така, че седеше с гръб към осеяното с хартия бюро, с лице към останалата част на стаята.