— Заповядай, Том — каза Тони и се изправи. — Седни.
После посочи към два ниски стола, разположени в единия ъгъл.
Стори се намръщи.
— Обикновено не разговаряме тук — каза той колебливо.
— Да, така е — съгласи се Тони.
— Да не би това да означава, че имате лоши новини за мен?
За миг Тони се запита дали наличието на подлежащ на операция мозъчен тумор може да се определи като добра или лоша новина за човек в положението на Том Стори.
— Да, имам новини за теб, това е вярно. Но те повиках тук, защото освен това се нуждая и от твоята помощ. Хайде, седни — той хвана по-възрастния мъж за лакътя и го отведе до единия стол, после седна срещу него на другия.
— Как си, Том? — попита той.
Стори отклони поглед и се вторачи в мястото, където би трябвало да се намира липсващата му ръка. Превръзката вече не беше толкова дебела, така че изглеждаше, че ръката му под лакътя е облечена в чорап.
— Вие бяхте прав. Казват, че имам тумор в мозъка — той завъртя глава, сякаш вратът му се бе схванал и искаше да го раздвижи. — Странно, до неотдавна това би било за мен възможно най-лошата вест.
— Такава вест не би могла да бъде добра. Но как би се почувствал, ако ти кажа, че туморът може да се оперира?
Плешивината на Стори лъсна от пот. Той загледа тъжно Тони.
— Сигурно е ужасно да казвам такова нещо, но аз искам да ме оперират. Искам да живея. Знам, че през по-голямата част от времето ще живея с чувството, че нямам за какво да живея, но ако ме питате дали бих рискувал да продължа живота си, аз казвам да.
Тони не можа да потисне обзелото го съжаление за съсипания живот на Том Стори. Толкова ненужно и толкова непоправимо нещастие. Случаят се утежняваше допълнително, защото Стори очевидно беше интелигентен човек, който имаше ужасяващо ясна представа за състоянието си.
— Ти се чувстваш виновен за това, нали, Том? Освен всичко останало, за което трябва да носиш вина, се чувстваш виновен и задето искаш да продължиш да живееш.
Сълзи проблеснаха в очите на Стори и той кимна.
— Аз съм страхливец — заекна той. — Аз… аз не мога да събера сили да се изправя лице в лице с това, на което осъдих тях.
— Ти не си страхливец, Том. Именно смъртта е изход за страхливци. За да свикнеш отново да живееш със себе си ще ти е необходим кураж. Не можеш да върнеш това, което си отнел, но можеш да изживееш остатъка от живота си с добри намерения.
— Значи туморът може да се оперира? Ще могат да го извадят, така ли?
Тони кимна.
— Уверяват ме, че е възможно. Както вече ти казах, това няма да излекува съзнанието ти, но ще можем да облекчим състоянието ти. Забелязваш ли някаква промяна, откакто вземаш лекарствата, които ти бяха предписани?
Стори кимна.
— Чувствам се много по-спокоен. Владея се много повече.
Тони си каза, че това е добре от гледна точка на плана му.
— Подобрението би трябвало да продължи — каза той. — Операцията би трябвало да ти даде бъдеще. А аз мисля, че ти можеш да се възползваш от това бъдеще, Том. Наистина мисля, че можеш.
Стори потри очи с остатъка от осакатената си ръка.
— Но никога няма да ми позволят да изляза оттук, нали?
— И това не е изключено, Том. Много неща зависят от теб, но много други зависят от нас.
— Предполагам, че вие искате да пишете за мен? Да си създадете име благодарение на начина, по който провеждате лечението ми? Това ли е начинът, по който искате да ви помогна? — в тона му се прокрадваше едва доловима неприязън.
Искрено изненадан, Тони се прокле за увереността, че е спечелил пълното доверие на Том Стори — очевидно не беше така.
— Съжалявам, че можеш да предположиш такова нещо, Том — че съм те повикал, за да експлоатирам страданието ти — каза той, опитвайки се да възстанови позиции, които допреди миг не знаеше, че е загубил.
— Но нали хора като вас се издигат по този начин в професията? Изучават такива като мен сякаш под микроскоп, а после ни превръщате в научни статии и книги.
Тони поклати глава.
— Аз не постъпвам така, Том. Да, понякога описвам случаи, по които работя, но не го правя, за да задоволя личните си амбиции — той разпери ръце, обхващайки с жест помещението. — Това прилича ли ти на кабинета на един амбициозен човек?
Стори отново се озърна, като този път не се опита да скрие преценяващия си поглед. По стените не висяха дипломи в рамки, на преден план по рафтовете нямаше книги, написани от Тони и поставени така, че да се вижда ясно името на автора, нищо, по което можеше да се съди, че Тони иска да впечатлява посетителите с положението или постиженията си.