Пола я погледна озадачено.
— Съдебна геология ли? Никога не съм чувала, шефе.
— Спомням си, че преди няколко месеца чух нещо по радиото. Не се заслушах истински, но съм сигурна, че говореха за геологични анализи в помощ на полицейски разследвания. Питам се дали някой, който се занимава с такива неща, не би могъл да ни помогне да стесним кръга на търсенето?
Карол по-скоро мислеше на глас, отколкото да говори на Пола, но внезапно се стресна, когато забеляза как лицето на следователката светна възторжено. Като че ли Пола бе чакала от седмици този момент. Карол трябваше да се зарадва, че е успяла да пропъди съмненията, които Пола излъчваше до този момент. Вместо това се натъжи, че е била толкова далеч от някогашното си аз.
— Блестяща идея, шефе — каза Пола и я поздрави, вдигайки палец.
— Може и така да е — отвърна Карол. — Но кой знае, тези хора може би изпълняват номерата на Шерлок Холмс и са в състояние да преценят от калта по панталоните ти точно в кое поле си се изпоцапала. Все пак си струва да опитаме.
Тя тръгна обратно към работните помещения на екипа, обяснявайки на обвинителния вътрешен глас, че бялото вино не е успяло все пак да унищожи всичките й мозъчни клетки.
— Сам — подвикна тя, докато прекосяваше общата стая. — Отвори сайта на Би Би Си и виж какво ще откриеш под ключови думи „геологичен анализ“ и „местопрестъпление“.
Сам вдигна поглед от бюрото си, стъписан от необичайната жизненост в тона на Карол.
— Моля?
— Сайтът на Би Би Си, „геологичен анализ“ и „местопрестъпление“. Разпечатай всичко, което намериш, а после ми намери някой специалист по въпроса, с когото да поговоря — продължи Карол през рамо. — Вероятно в университета, в катедрата по геология ще намериш човек, който да те упъти къде да търсиш.
Тя затвори вратата зад себе си, и се изолира допълнително от общата стая зад поставените наскоро щори. Отпусна се на стола си и скри лице в ръцете си, усещайки страните си плъзгави от пот. Божичко, доста време се наложи да чака това малко, но благословено вдъхновение. То надали бе достатъчно, за да бъде решаващо. Но беше все пак нещо. А разполагаше и с минимален срок, в рамките на който да проследи идеята.
Той оглежда вещите, превърнали се в негови професионални оръдия, наредени пред него. Белезниците — за китки и за глезени. Кожената топка за запушване на устата. Изкуственият силиконов пенис. Бръснарските ножчета. Гумените ръкавици. Камерите. Лаптопът. Мобилният телефон. Остава само да забие бръснарските ножчета в пениса и да го увие в ролката домакинска хартия, за да не си изпореже пръстите.
Пуска минидиск плейъра и Гласът започва да го залива като вълна, повтаряйки му още веднъж това, което трябва да направи. Той не се нуждае от това припомняне — вече знае всичко наизуст. Но му е приятно да слуша Гласа. Никой никога не го е карал да се чувства така добре и това, което той дава в замяна, му се струва малка цена за нещо толкова хубаво.
Гласът му казва и кого да избере, облекчава работата му. Нищо не се оставя на случайността. Днес той ще я намери на ъгъла на Белуедър Стрийт, близо до долнопробния хотел, където жени като нея наемат стаи почасово. Почти сигурен е, че ще я намери облегната на големия железен контейнер за боклук. Почти сигурен е също, че ще й стане смешно, когато разбере какво иска той от нея. Жените не очакват от него нищо друго, освен винаги да им предлага добра стока. Той просто е винаги около тях — част от пейзажа. Не е човек, на когото си струва да се обръща внимание.
Но днес тя ще му обърне внимание. За последен път в живота си ще обърне внимание на някого. Но после той ще си получи възнаграждението, а това не е за пренебрегване.
Уличните лампи приличаха на светещи захаросани сладки, увиснали в леката вечерна мъгла. През няколкото години, когато Тони не бе живял тук, оживлението след края на работното време в Брадфийлд беше нараснало неумолимо, както нараства обиколката на талията в средна възраст. Но тази вечер той не обръщаше внимание на това, което се случваше около него, докато прекосяваше града на път от „Брадфийлд Мур“ към новия си дом почти на автопилот. От касетофона се лееше някаква музика, но той нямаше представа какво слуша — беше нещо успокоително, минималистично, с много повторения. Един от студентите му в „Сейнт Андрюс“ му беше дал касетката. Не си спомняше повода — като че ли бяха говорили нещо за функциите на мозъчните вълни. Харесваше тази музика, защото му помагаше да изолира паразитните шумове — моторите на другите коли, уличната суматоха, приглушения пулс на градския живот.