Обмисляше задачата, която бе възложил на Том Стори. Дали не искаше прекалено много от човек със сериозно разстроено душевно равновесие? Дали Стори нямаше да се притесни дотолкова от възложените на него очаквания, че да получи нова криза? Тони мислеше, че няма да се стигне до това, но не можеше да бъде сигурен. Този път бе надхвърлил сериозно границите на допустимото и знаеше колко зле ще се почувства, ако решението му се отразеше зле на Стори.
После му дойде на ум, че възможността да се почувства зле е най-малката от заплашващите го неприятности. Ейдън Харт щеше да побеснее, ако разбереше какво е направил. Решението му беше в разрез с всички терапевтични наръчници, но според Тони учебниците бяха писани от хора, които имаха поне също толкова проблеми, колкото тези, които претендираха да лекуват. Знаеше го, защото самият той бе един от тях. Самият той имаше затруднения в установяването на лични отношения, импотентността го бе измъчвала през по-голямата част от живота му като зрял мъж, неспособен бе да придаде на чувствата си към Карол някаква що–годе функционираща форма; това бяха все показатели, по които измерваше сродството си с разрушените личности на пациентите, за които се грижеше в клиниката.
Той поне знаеше, че може да върши работата си с някакво подобие на компетентност — способността му да съпреживява аномалиите в психиката им му позволяваше да съставя ефективни терапевтични програми. Макар това понякога да го караше да се чувства смущаващо близък с тях, резултатите си струваха труда.
Това, с което не можеше да се примири обаче, бе измъчващото го чувство за вина по отношение на Карол. Тъкмо сега му се струваше, че най-добрият начин да й помогне, е да й помага да върши добре работата си. А ключът към постигането на тази цел беше Дерек Тайлър. Което пък до известна степен му позволяваше да оправдае пред себе си процеса, на който бе дал начален тласък.
— О, Дерек, Дерек, Дерек — измърмори той на глас. — Копнееш за тишина, защото тя ти дава възможност да чуваш гласа — Тони продължаваше този разговор със себе си, започнал още когато излезе от болницата. — А какво прави гласът? — той помълча, помисли, опита се да долови чувствата на пациента, преди да си отговори сам. — Гласът ти вдъхва увереност. Казва ти, че това, което си сторил, е нещо добро. Ако не можеш да чуваш гласа, може да ти се наложи да обмисляш варианта стореното от теб да е лошо. Затова имаш нужда да го чуваш. Затова и не говориш, за да си сигурен, че никой няма да те заговаря. Но тогава — кой е Гласът?
Той зави от главната в една странична улица. Едва когато забеляза, че няма къде да паркира, установи, че не се е озовал там, където трябваше. Намираше се на улицата, на която живееше предишния път, когато работеше в Брадфийлд. Автопилотът в главата му бе го насочил погрешно.
Джеки Майал влезе във фоайето на хотела. То не приличаше много на истинска хотелска рецепция — беше по-скоро стая с ниша в единия край, отделена с висок тезгях. Килимът беше такъв, че посетителите биха могли да се опасяват да не би краката им да залепнат за него. Тя се приведе над тезгяха и свали един ключ от таблото на стената.
— Аз съм, Джеки — подвикна тя към стаята вляво от покрития с мръсна мушама тезгях, откъдето се носеше приглушения глас на говорител от канала „Скай Спорт“. — Вземам двайсет и четвърти номер.
— Добре. Сега е шест и десет — отвърна отвътре някакъв глас. — Записвам си, да нямаме неприятности.
— Кога ли сме нямали — измърмори тя и тръгна нагоре по тесните стълби, покрити с изтрита пътека. Отключи вратата на добре познатата й стая на втория етаж и влезе, опитвайки се да не обръща внимание на обстановката. Трудно бе да си представи човек по-непредразполагащо към секс място. Можеше да служи за речникова илюстрация на понятията „мръсно“, „занемарено“ и „запуснато“. Леглото с провиснали пружини бе покрито с излиняла синя покривка. Евтината политура на тоалетната масичка бе изподраскана и обелена на места. До мръсния умивалник имаше стол с права облегалка.
Джеки се огледа в мътното огледало. Време беше да си боядиса косата отново. Това, че прорасналите черни корени се виждаха, поначало не я вълнуваше особено, но тя съзнаваше, че предлаганата стока трябва да се рекламира и от опаковката. Късата й пола, блузата с гол гръб и високите ботуши бяха по-доброкачествени от тези, които носеха повечето момичета на улицата. Според нея именно това й даваше възможност да иска по-високо заплащане и да води клиентите си тук, вместо да ги обслужва във входове и на задните седалки на колите им. Обърна се нетърпеливо и хвърли чантата си на леглото. Седна и се зачуди дали да си свали ботушите или клиентът ще предпочете сам да направи това. В края на краищата, човекът си плащаше и заслужаваше най-доброто, което бе способна да направи за него.