Затворен в „Брадфийлд Мур“, обременен и с вината за стореното, и със страха от незнайния натрапник, който разяждаше мозъка му, той бе опитал да се разсейва, наблюдавайки другарите си по съдба. По-лесно му беше да контролира съзнанието си, когато успяваше да го насочи към нещо извън собствената си личност. Разбира се, тези, на които бе позволена известна свобода, бяха считани за безопасни дотолкова, доколкото не съществуваше риск да пощръклеят и да хукнат наоколо, въоръжени с наточена вилица; после идваха тези, които страдаха от компулсии и бяха опасни най-вече за самите себе си; шизофрениците се отдаваха на кротки размисли; а онези, които имаха маниакална депресия, бяха поддържани в прилично състояние с необходимите дози литий. В известен смисъл тези групи бяха по-интересни за него от склонните към насилие. За Том бе по-лесно да разбере как се е случило така, че те са се озовали извън границите на нормалното. Не обичаше да мисли за случаите на хората с личностни разстройства; професията му бе наложила достатъчно срещи със социопати, за да му стигнат за цял живот.
Когато Тони описа Дерек Тайлър, Стори веднага разбра кого има предвид — бе му направило впечатление мълчанието му и пълната му неподвижност, най-вече защото и двете почти не се срещаха в болницата. Дори надрусаните с успокоителни не можеха да седят мирно. А Тайлър сякаш живееше в някакъв свой оазис на мълчанието. От друга страна, той съвсем не излъчваше покой — напротив, бе толкова видимо напрегнат, че останалите пациенти го избягваха.
Освен това нежеланието му да общува беше абсолютно. Това също го отличаваше от останалите. Не проявяваше никакъв интерес към общи занимания, пасивната му съпротива към всякакви варианти на групова терапия беше впечатляваща, толкова повече, защото според Стори интелектуалното му ниво беше доста ниско.
Всичко това го правеше лесен за разпознаване, но извънредно труден за общуване. Възложената му от Тони Хил работа съвсем не беше шега. Почти през целия ден след това Стори се възползваше от всяка възможност да наблюдава Тайлър, да обмисля възможни начини да пробие черупката му. Но нищо не му хрумваше.
В ранната вечер, когато почти всички, които бяха в съзнание и им се позволяваше да напускат стаите, гледаха телевизионните сериали, той забеляза, че Тайлър седи сам на една маса в ъгъла на дневната. Обзет от внезапно вдъхновение, Стори взе една от кутиите с пъзели, наредени по етажерките и отиде до масата, край която седеше Тайлър. Седна, без да поиска разрешение, и дълго се бори да отвори кутията с една ръка, докато накрая успя. Изсипа плочките, питайки се колко ли от предполагаемите 550 броя са налице и в добро състояние.
Не последва никаква реакция. Тайлър сякаш се отдръпна още по-навътре в себе си. Но Стори забеляза, че погледът му неволно се насочва към купчината объркани картонени плочки. Стори започна да подбира несръчно частите, опитвайки се да събере късчетата от небето и краищата на картината.
— Това са най-лесната и най-трудната част — поясни той на глас. — Направиш ли небето, всичко останало изглежда по-лесно.
Тайлър не отговори. Мълчанието продължи, докато Стори успя да събере външните краища на картината — беше алпийски пейзаж, на който се виждаше зъбчата железница, изкачваща се по планината, от зелените ливади към заснежения връх. Направи съзнателно няколко грешки, но Тайлър не реагира. Затова се поправи и продължи.
— Тази вечер съм в много добро настроение — поде той, като се стараеше да не гледа в друга посока освен към пъзела. — Налага се да ми направят операция, но смятам, че след това ще ме пуснат да си вървя. — Вдигна очи към Тайлър. — Знаете какво съм направил, нали?
Залагаше на това, че въпреки усилията на персонала да попречи на пациентите да клюкарстват, новините се промъкваха навсякъде в „Брадфийлд Мур“ като плъховете нощем.
— Убих децата си — очите му неволно се насълзиха и той нетърпеливо ги избърса. — Мислех, че съм свършен, че никога вече няма да видя света отвън. Така де, как биха могли да ми се доверят и да ме пуснат? Та нали и аз не бих могъл да вярвам на себе си. След като можах да отнема живота на тези, които обичах най-много на този свят, как би могъл някой около мен да бъде в безопасност?
По нищо не пролича, че Тайлър е чул и една дума от казаното. Стори упорстваше. И без това нямаше какво друго да прави.
— Пък и като гледам как персоналът се отнася с мен, виждам, че въпреки целия си професионализъм ме имат за непоправим. Свикнали са да се занимават с болни хора, но ме карат да се чувствам като изключение, като че ли това, което съм направил, ме отличава особено много от останалите. Това е единственото, което не може да бъде простено никому — да убиеш децата си. Поне така си мислех, докато не се запознах с новия лекар — той се усмихна. — Доктор Тони Хил. Той не е като останалите. Не изключва възможността хората да напускат това заведение. Накара ме да повярвам, че не е невъзможно лечението да ме направи по-добър, че мога да започна да живея отново вън оттук. Казвам ви, ако искате да се махнете оттук, той е човекът, с когото трябва да се видите.