Тази успяха да открият по-скоро — точно съгласно плановете на Гласа. Е, наистина това, че откриха по-късно Санди, всъщност се оказа в негова полза. Беше минало време, свидетелите се бяха разпилели, оставаха само редовните посетители, които изобщо не биха го забелязали. Но чакането, притеснението му бяха опънали нервите. А сега нямаше нищо такова. Сигурен беше, че Джими де Суза ще плъзне нагоре като плъх в мига, в който видеше, че ключът е върнат и осъзнаеше, че не си е получил парите. Гадно алчно копеле. Падаше му се, че щеше да се озове пред гледка, която щеше да го откаже от плюскането в продължение на дни. Спомня си как Де Суза го беше ругал веднъж, преди години. Приятно е да знае, че сега си връща и на него. С един куршум — два заека.
Но се поуплаши, когато остана сам с нея в хотела, а кръвта й изтичаше. Имаше чувството, че се наложи да чака цяла вечност, и макар това всъщност да го възбуждаше, в тази стая се чувстваше изложен на опасност — не така, както бе в стаята на Санди. Сградата беше пълна с хора, не биваше да забравя алчния Джими, но Гласът му беше казал как да постъпи, ако го изненадат. Той не се бе наслаждавал на представата как ще извади ножа и ще го забие в нечий корем. Такава постъпка би означавала, че са изгубили контрол над събитията, не би била част от старателно подредения сценарий на пречистването. Но Гласът му бе обяснил, че един ден може да се наложи да направи и това, и той си бе казал, че е готов и годен да го стори.
Загледа се през голямата витрина на бара към улицата отвън. Ето ги ченгетата, кръстосват със своите бележници, записват имена и адреси, от които в повечето случаи няма никаква полза. Питат хората къде са били и какво са видели. Търсят свидетели, алибита, търсят убиец, който през цялото време им беше под носа. Но не могат да го надушат. Той е извън техния обсег, в безопасност, на сигурно място тук, в кръчмата, със своята пинта бира. Усмихва се и някакво стихче изплува в мислите му — спомен от детството: „Тичай, тичай, но аз съм далече — няма да хванеш джинджифиленото човече“. Да, точно това е той. Джинджифиленото човече.
Джен и Пола решиха да започнат с разпитите в непосредствена близост с хотела. На Белуедър стрийт, близо до тесния вход на хотел „Уулпак“, имаше два бара. Докато вървяха по улицата, Джен потръпна от студената вечерна мъгла и нахлузи ръкавиците си.
— Какъв студ е тази вечер — каза тя. — Уличниците сигурно не заработват добре.
— Гаден живот е техният — съгласи се Пола, вдигайки яката на палтото си, за да се запази от леденото ухапване на нощния въздух.
— Е, как се чувстваш, откакто Дон Мерик живее при теб? — поинтересува се Джен.
Пола я изгледа удивено.
— Новината се е разнесла доста бързо.
— Няма тайни за криминалистите — отвърна Джен.
— В такъв случай сигурно знаеш, че не живея с него в библейския смисъл на думата — каза рязко Пола. — Той спи в стаята за гости. Само докато успее да си подреди живота отново.
Джен се разсмя.
— В такъв случай ще остане доста дълго. Не се притеснявай, Пола, знам, че не спиш с Дон.
Нещо в тона й смути Пола.
— Чудесно, в такъв случай може би ще изясниш този въпрос и на всички останали.
— Наистина ли го искаш? Искаш да пояснявам наляво и надясно как мога да се закълна, че споделяш с Дон само микровълновата печка, но не и леглото? — в тона й имаше нещо предизвикателно.
Пола се закова на място.
— Какво трябва да означава това? — попита тя и почувства внезапен хлад в областта на стомаха.
Джен се извърна, така че застана лице в лице с нея. Усмихнатото й херувимско лице беше въплъщение на невинността.
— Помниш ли бара „Рейнбоу Флеш“ в Лийдс? Ти беше на дансинга. Помня дори, че слушахме някакъв микс на Бет Ортън, „Сентрал Резервейшън“. Партньорката ти беше много готина — смесена раса, с татуирана змия на рамото.
Пола се опита да овладее шока, който накара мускулите й да потръпнат.
— Така ти се е сторило — каза тя механично, без дори да се замисли дали това не е своеобразно признание от страна на самата Джен. После тръгна отново напред и продължи: — Ти очевидно разполагаш с повече свободно време от мен, щом обикаляш разни клубове — опитваше се да придаде шеговит оттенък на момента, в който се реализираха най-лошите й опасения. Започваше да й се повдига.
— Не се безпокой, Пола, няма да кажа на никого — Джен се изравни с нея. — Помисли си, че аз рискувам не по-малко от теб, ако се раздрънкам. И на двете ни е ясно, че каквото и да говорят шефовете, ако се разчуе, редовите полицаи няма да са във възторг от нас.