— Трябва да се дължи на естествения ми чар, Ейдън — отвърна усмихнато Тони и излезе. Седеше и чакаше в стаята за разговори, когато вратата се отвори и влезе Дерек Тайлър. Вървеше тромаво, леко приведен, поради което изглеждаше по-възрастен от годините си. Светлината се отразяваше в ръбестия му череп. Той се отпусна на стола срещу Тони, който му отправи окуражаващ поглед.
— Здравей, Дерек — започна той. — Радвам се да те видя отново.
Никаква реакция. Но поне този път Тайлър гледаше към Тони, не се държеше така, като че ли е сам в стаята. Тони изпружи крака, кръстоса ги в глезените и скръсти ръце зад главата си — възможно най-спокойната и непринудена поза, която човек може да заеме на твърд пластмасов стол.
— Е, за какво си искал да поговорим?
Пак нищо.
— Добре — поде Тони. — Тогава ще започна аз. Струва ми се, че ти си готов да се предадеш. Изпълнил си своята страна на уговорката. Останал си верен на гласа, който чуваш в главата си. Но сега вече се питаш дали това е имало някакъв смисъл. Както вече ти обясних последния път, когато разговаряхме, някой друг е заел твоето място. Той е вън, на свобода, и върши това, което ти вършеше преди. Но е по-умен от теб, защото досега не са успели да го заловят.
Тайлър примигна няколко пъти. Миглите му трепкаха като на сценична кокетка. Устните му се разтвори и той ги облиза с език. Но не каза нищо.
— Мисля, че Гласът се е отказал от теб.
Тайлър присви очи и започна да търка върховете на палците и показалците на двете си ръце.
— Защото ти вече не си в състояние да задоволиш изискванията му, нали, Дерек? Вече не си в състояние да прочистваш улиците от онези мръсници.
Тайлър поклати глава. Изглеждаше ядосан. После най-сетне отвори уста и думите се посипаха. Гласът му стържеше като ръждясал.
— Знам какво се опитвате да постигнете. Не искате да ми помогнете, искате аз да помогна на вас. Но не можете да ми вземете Гласа. Той си е мой. И аз правя само това, което той ми каже. И докато Гласът не ми каже, че мога да разговарям с вас, няма да го направя — той бутна стола си назад и стана рязко. Отиде до вратата и почука на нея — искаше да го пуснат да си върви.
Тайлър не погледна назад. Ако го беше сторил, би видял как по лицето на Тони бавно изгрява усмивка.
В моргата Карол стоеше облегната на стената и наблюдаваше как доктор Върнън прави първоначален анализ на тленните останки на Джеки Майал. Острата миризма на химикали, смесена с тежкия мирис, който се носеше от трупа, нахлуваше в синусите й и предизвикваше болка. Тя поне така си обясняваше главоболието си. Върнън вземаше проби изпод ноктите на жертвата, когато в залата връхлетя Дон Мерик — притеснен и леко раздърпан.
— Извинете, госпожо главен инспектор — започна той с жалостиво изражение на тъжно куче. — Движението е същински кошмар. Мъглата…
— Мъглата е еднаква за всички, Дон — отбеляза Карол.
— Така е, но… — гласът му заглъхна. Нямаше как да обясни, че не е успял да прецени колко време му трябва за път, защото не познаваше натовареността на движението в квартала, където живееше Пола. Иначе щеше да му се наложи да обяснява и много други неща.
— А що се отнася до снощи — поде Карол много тихо, за да не чуят служителите в моргата, че трие сол на главата на Мерик, — какво беше това решение? Ти си бил най-старшият на местопрестъплението, а си го напуснал, за да вършиш нещо, което по право влиза в задълженията на редовите следователи и униформените полицаи. Когато пристигнах аз, Пола и Джен се мотаеха наоколо и се чудеха какво да правят — не знаеха дали е трябвало и те да тръгнат по улиците или да чакат мен.
— Възложих им да разпитат останалите посетители на хотела — опита се да се защити Мерик.
— Което не им е отнело кой знае колко време, защото са били заети само още две стаи, и то от хора, които са били достатъчно погълнати от собствените си занимания, за да обръщат внимание на това, което се случва наоколо. Дон, разбери, че вече не си сержант. Имам нужда да знам, че си в състояние да ръководиш в мое отсъствие. Не може просто да си тръгнеш от местопрестъплението и да очакваш, че останалите ще направят това, което трябва.