— Ни най-малко — отвърна той. — Справям се добре. Освен това ще бъда доволен от възможността да покажа на света, че геологията не е никак скучна.
„Теб надали някой ще те вземе за скучен“, помисли Карол.
— Бихте ли представили квалификацията си — такова е изискването.
— Имам отлична диплома от катедрата по геология към университета в Манчестър, след това прекарах една година на следдипломна квалификация в Карлсбад, занимавах се с тамошните пещери. Защитих докторат в Мюнхен, после се върнах в Шефилд, където преподавам геология. Специалността ми са калцитни варовикови формации. Това достатъчно ли е?
Карол вдигна очи от листа, на който си водеше бележки.
— Звучи внушително — тя отново взе снимката. — Момчето, което виждате тук, се нарича Тим Голдинг. Било е отвлечено преди повече от четири месеца. Всички други следи, с които разполагахме, се оказаха безплодни — това е последната ни възможност. Ако ни помогнете да открием мястото, където е направена снимката, това може да ни насочи на прав път, така че да разберем какво се е случило с него.
Той протегна ръка и пое разпечатката. Поднесе я към светлината и започна да я разучава.
— Това е дигитална снимка, нали?
— Изпратена е в прикачен файл към писмо по електронната поща.
— Нали разполагате с оригиналната електронна версия? — той говореше малко разсеяно, приближаваше и отдалечаваше снимката от очите си.
— Да, имаме я.
Той обърна поглед към нея и се усмихна.
— Добре тогава, можете ли да помолите някой да я изпрати на моя адрес? Разполагам с отличен софтуер, предназначен специално за увеличение и анализ на снимки с геологични образци. Така ще мога да поработя по-добре върху снимката.
— Как мислите, ще можете ли да ни помогнете? — Карол почти бе забравила какво е да се почувстваш обнадежден.
Доктор Франс наклони замислено глава.
— Не е изключено — каза той накрая. После се поизправи на стола. — Да, много е възможно. Ако искате, можем да се видим отново довечера.
Карол го погледна учудено.
— Смятате, че дотогава ще имате някакъв резултат за нас?
Той се засмя. Смехът му беше топъл и плътен.
— Опасявам се, че няма да стане толкова бързо. Но нали дори и главните инспектори вечерят? Какво ще кажете да вечеряме заедно? Пица, индийска кухня, китайска кухня — изборът е ваш.
— Каните ме на вечеря? — попита Карол с неприкрито учудване.
Той разпери ръце.
— А защо не? Аз съм млад, свободен и необвързан — а ако вие не сте свободна, можете да ми откажете.
Карол не можеше да си обясни това усещане, но не се чувстваше застрашена по никакъв начин от доктор Джонатан Франс. Представата да вечерят заедно никак не я притесняваше. За първи път, откакто стана жертва на изнасилване, я обзе усещането, че ще може отново да започне да води някакво подобие на нормален живот.
— Не знам кога ще приключа тук — отвърна тя колебливо, все още неспособна да повярва на усещанията си.
Той измъкна визитна картичка от джоба на якето си.
— Няма проблем. И аз имам още няколко срещи днес следобед, а после просто ще поработя на компютъра, докато се освободите — той постави картичката на бюрото й. — Пратете съобщение, когато приключите.
Той стана и се изправи пред нея, спокоен и непринуден.
Карол го изпрати до вратата на общата стая.
— Благодаря за помощта — каза тя.
— За мен е удоволствие.
Стейси отклони поглед от екрана на компютъра си.
— Шефът ви вика в кабинета си. Доктор Хил е при него.
Думите й върнаха грубо Карол към суровата действителност. Беше забравила за Пола. И как, по дяволите, щеше да представи работата си с Джонатан Франс пред Тони?
Тони беше нахлул направо в кабинета на Джон Брандън, пренебрегвайки опитите на секретарката му да го възпре. Началникът на полицията седеше зад бюрото си и говореше нещо в диктофона. Той спря насред изречението и възкликна учудено:
— Тони! Не очаквах…
— Знам, че не сте очаквали — прекъсна го рязко Тони. Докато пътуваше с Карол обратно към участъка, гневът му бе нараствал непрекъснато, макар че успя да се овладее и тя не забеляза нищо. Професията му го бе научила да потиска емоционалните си реакции, но колкото повече мислеше за предложението на Джон Брандън, толкова повече се вбесяваше. Без да спира на прага, той прекоси стаята и се приведе над бюрото на Джон Брандън, свил ръце в юмруци.