Карол си играеше с една химикалка и избягваше очите на Пола.
— Пола, началникът има идея, която иска да обсъдим с теб.
Внезапно парчетата на пъзела се наместиха в логична последователност. Това, което Хъни бе казала. Видимото притеснение на Карол. Присъствието на Тони.
— Искате от мен да работя под прикритие — да играя ролята на проститутка. За примамка — изтърси Пола.
Карол вдигна рязко глава и я загледа стреснато. С ъгълчето на окото си Пола забеляза, че нещо като усмивка трепна по лицето на Тони.
— Откъде разбра? Кой ти каза? — попита Карол.
Пола сви рамене.
— Никой нищо не ми е казвал. Сама съобразих. Едно от момичетата, с които разговарях, ми каза, че й напомням на Джеки. Затова внезапно съобразих, че ако бях една от тях, бих била точно негов тип. А като се вземе предвид и това, че обичайните мерки не дават резултат, когато казахте, че господин Брандън имал идея… изглежда логично, това е всичко.
— И как приемаш идеята? — попита Карол. — Имаш право сама да решиш, Пола. Операцията е много рискована и ти се излагаш на сериозна опасност. Не си длъжна да приемеш, ако това те притеснява.
Пола не можа да сдържи доволната си усмивка.
— Мисля, че идеята е блестяща, шефе.
Това беше нейният шанс — да блесне, да покаже на какво е способна. Дори угриженото изражение на Тони Хил не можа да охлади ентусиазма й.
— Кога започваме?
Тази вечер той наблюдава внимателно това, което става по улиците. Денят беше тежък; не е лесно да вършиш това, с което той изкарва хляба си, когато улиците гъмжат от полиция. Но клиентите му се нуждаят от това, което той предлага, така че все някак продажбите се осъществяват. Той става по-предпазлив, разчита на онова шесто чувство, което му помага да избягва опасностите и винаги досега му е помагало да се измъкне.
Има нещо успокояващо в това да кръстосва района, в който работи, толкова добре познат, а сега променен благодарение на извършеното от самия него. Никога не би повярвал, ако му кажеха, че ще бъде в състояние да промени света около себе си, а ето че успя. Хората се движат по различен начин. Той забелязва как минувачите хвърлят плахи погледи към хората, с които се разминават. Не могат да знаят дали някой от тях не е убиец и това ги плаши.
Понякога му се иска да можеше да застане насред улицата и да извика: „Ето ме! Аз съм човекът, от когото всички толкова се страхувате!“. Само за да види невярващите им изражения, защото знае, че съвсем не е това, което те биха очаквали да видят. Не е чудовище. Във вида му няма нищо, което да вдъхва страх. Наглед е съвсем обикновен.
Но важното е това, което носи в себе си. А те нямат представа какво е то. Никога не са чували Гласа. Именно те са обикновените. Той вече е необикновен. И това е само началото.
Глухият рев на мотора разкъса тишината на предградието. Джонатан владееше безукорно огромната машина дори при ниска скорост. Когато се изравниха с къщата на Тони, Карол отлепи едната си ръка от гръдния му кош и го потупа леко по рамото. Той намали съвсем скоростта и моторът заглъхна, оставяйки вибриращо ехо в главата й. Карол слезе с все още бясно туптящо сърце и свали резервния шлем, който Джонатан й бе дал пред италианския ресторант, където вечеряха.
Джонатан се изправи до нея и остави своя шлем върху кожената седалка на мотора.
— Дано не съм те уплашил много — каза той.
— Не бях се качвала на мотор от години — каза тя и му подаде своя шлем. — Бях забравила колко е вълнуващо.
Джонатан отвори малкия багажник и пъхна вътре нейния шлем.
— Усещането е неповторимо — каза той и пристъпи по-близо до нея. Тя постави инстинктивно ръка на гърдите му, докосвайки с пръсти грубия туид на сакото му. Имаше чувството, че всичките й сетива са разбудени и нащрек. Долавяше лекия мирис на зима във въздуха и топлото мъжко ухание на кожата му. Той постави длани от двете страни на бедрата й и тя почувства как кожата й пламва въпреки дрехите.
— Благодаря за чудесната вечер — каза тя припряно. — Беше ми много приятно.
— На мен също — каза той и се наведе да я целуне.
Карол извърна глава встрани, така че устните му докоснаха бузата й. Чувстваше пулса в пресъхналото си гърло, езикът й беше залепнал за небцето. Но образите, които се мяркаха в съзнанието й, нямаха нищо общо с Джонатан Франс. Макар да се опитваше да се убеди, че нищо не я заплашва, не можеше да се освободи от бремето на миналото. Знаеше, че не постъпва честно; цяла вечер бяха разговаряли весело и откровено флиртуваха — но това беше на сигурно място, в добре осветения, оживен ресторант. А тук и сега Карол не можеше да поддържа илюзията, че приема нещата като повечето жени.