В крайна сметка успя да си изясни маршрута и навлезе в плетеницата от странични улички на Темпъл Фийлдс. Зави по една от тях и спря пред един вход. Вдигна поглед към мръсната фасада от червени тухли, питайки се кой от всичките прозорци принадлежи на стаята, където е била открита първата жертва на Дерек Тайлър. В бележките му пишеше, че Лорън Маккафърти често водела клиентите си в малкото си жилище. Считала, че така е по-безопасно, отколкото да се качва в колите им; че така тя владее положението, тъй като обитателите на съседните жилища биха чули, ако нещата излезели извън контрол и й се наложело да вика за помощ. Не е можела да предположи, че ще се натъкне на убиец, който умее да контролира несравнимо по-добре от нея положението.
Тони постоя там замислен в продължение на няколко минути, после тръгна към следващия пункт в своя списък. След половин час беше обиколил още четири пункта и бе стигнал до хотел „Уулпак“.
— Какво е общото между тези избрани от теб места? — мърмореше той под нос. — Те са като точки от невидима мрежа, непозната на хората, които идват в Темпъл Фийлдс да пийнат или да намерят сексуален партньор, но на тези места ти се чувстваш сигурен. Може би това е, защото живееш или работиш тук? Може би си доставчик на някакви стоки? Куриер? Пощальон? Всяко от тези места е близо до оживена улица, но все пак малко встрани. Държиш да можеш да действаш на спокойствие, но искаш и жертвите ти да бъдат откривани, преди да е изминало много време. Оставаш при тях, докато издъхнат, а после си тръгваш, уверен, че скоро някой ще ги намери. Може би не искаш да остават самотни?
Той вървеше бавно по уличката, която излизаше на Белуедър Стрийт — по това време на деня „Белуедър“ беше пълна с хора, излезли на пазар, особено представители на по-долните обществени прослойки, за които възможността да пазаруват в покрити търговски центрове беше решително подобрение в сравнение с алтернативата.
— Не, не е това — продължаваше да разсъждава Тони. — Не си толкова загрижен за тях. За теб те не са жени, а експонати. Искаш да видим резултата на извършеното от теб, докато е още пресен, за да се възхитим на уменията ти. Това, че Дий не е работела онази нощ и заради това открихме толкова късно Санди, за теб е било просто лош късмет — той вдигна глава, доволно усмихнат. — Ти се перчиш, там е работата. Не можеш да понесеш мисълта, че способностите ти ще останат незабелязани. Натриваш ни носовете, подчертаваш, че силата е у теб. Имаш нужда от признание, от удовлетворение, и искаш да ги получиш колкото е възможно по-бързо.
Тони продължи по Белуедър Стрийт към Уулмаркет, където седна на една от пейките и се зае да оглежда оживения площад. Разчитането на посланието, скрито в действията на убиеца, беше едва първата стъпка на търсенето, но не можеше да бъде прескочено. Трябваше да върви бавно назад, разгадавайки знаците, преди да бъде в състояние да предположи как дълбоко скритата мотивация може да се отрази на публичното поведение на човека, извършил подобни злодеяния. Докато не бе в състояние да изгради предположенията си, не можеше с нищо да помогне на Карол. Нито пък на бъдещите жертви на убиеца.
— Ти винаги си искал признание — продължаваше той монолога си. Говореше много тихо, почти без да движи устните си. — Но никога не си получавал достатъчно, нали? Никога не са те ценили за това, за което ти самият си искал да бъдеш ценен. Търсел си силата, която би ти донесло възхищението на хората, но така и не си я получил. Е, при това положение, каква трябва да е професията ти? Трябва да си избрал нещо, което ти е предлагало възможността да заповядваш на хората около теб. Би ти се понравило да се озовеш във войската, в полицията, или дори да работиш в затвор, но предполагам, че нямаш необходимата самодисциплина, за да се справиш с такава работа. В такъв случай… може би работиш като охранител? Бияч в някой нощен клуб? В Темпъл Фийлдс е пълно с подобни заведения. Така или иначе, трябва да е място, където да можеш да си придаваш важност — той вдигна очи и започна да оглежда разнообразните представители на човешкия вид около себе си, всеки зает със собствената си работа. От другата страна на площада стоеше жена в тъмносиня униформа и почукваше с пръст по малък джобен компютър. — Може пък да е общински служител от тези, които се занимават с контрол на паркирането — те познават добре улиците.
Изправи се нетърпеливо. Имаше чувството, че разсъжденията му не водят доникъде. Кой знае защо, умствената нагласа на убиеца му убягваше — хлъзгава като подгизналите есенни листа, които се разпадат в ръцете ти, преди да можеш да ги огледаш. Не можеше да се добере до основните нишки, които биха го превели през лабиринта. Никога досега не му се беше случвало нещо подобно, и не можеше да си обясни защо тъкмо в този случай става така. Дали не можеше да се откъсне от собственото си чувство за вина и постоянната тревога за сигурността на Карол? А може би у този убиец имаше нещо, което го отличаваше от обичайните деформации на личността, с които си бе имал работа досега?