Бе прекарал немалко години в проучване на поведението на серийни убийци, изнасилвачи, подпалвачи и педофили, така че не правеше грешката да ги възприема като хомогенна група. Някои от тях се отличаваха с изключително развит интелект. Други пък, като Дерек Тайлър, например, създаваха впечатление на толкова умствено ограничени, че изглеждаше невероятно да са успели да осъществят извършените от тях престъпления. Някои имаха повърхностно развити способности за общуване. Психическите отклонения на други си личаха от километри. Когато ги арестуваха, някои от тях реагираха почти с облекчение, защото така се освобождаваха от бремето на собственото си компулсивно поведение. Други се наслаждаваха на статуса на знаменитост, който им се придаваше от перверзната медийна култура. Едно беше сигурно — постъпките им носеха отпечатъка на строго индивидуалната им умствена нагласа, и това бе пътят, по който тръгваше Тони, за да ги проследи.
Но този път случаят беше различен. Този път подходът му се оказваше неприложим.
Магазинът, който носеше името „Невинни прегрешения“, се гушеше дискретно в една странична уличка в северен Манчестър — в тази наскоро освежена част на центъра, където евтините магазинчета бяха отстъпили място на галерии за художествени произведения, агенции за недвижими имоти и елегантни бутици на нашумели фирми. Неестествената смесица от червеникави тухлени фасади, ремонтирани викториански кооперации и съвременна архитектура мъчително се опитваше да изглежда на място в прегръдката на тесните улички. Джен Шийлдс, която бе запозната със схемата на еднопосочните улици като местен жител, посочи на Пола магазина, когато минаха край него.
— Добре познаваш района — отбеляза Пола, докато лавираше през едно заплетено кръстовище в съответствие с инструкциите на Джен.
— От години купувам коледни подаръци тук, в магазините за художествени занаяти — отвърна Джен. — Приятно е да можеш да поднесеш нещо с по-индивидуален оттенък, нещо, което да не може да се намери в Брадфийлд. Освен това тук има и няколко много приятни заведения, в които човек може да се отмори след покупките — тя посочи на Пола един малък платен паркинг, където успяха да открият свободно място.
Пътуването им през Ленинските възвишения бе минало спокойно. През по-голямата част от пътя Джен бе заета с размяна на съобщения по телефона, което явно много я забавляваше, но не бе споделила с Пола повода за веселието си. Единствената им тема на разговор беше спорът дали Карол Джордан е годна да се справи с предизвикателството на работата си. Пола бе защитила шефката си въпреки съмненията, които изпитваше самата тя. Но беше едно да изразява съмненията си в правилната преценка на Карол пред Дон, а съвсем друго — в разговор с Джен Шийлдс. Джен не принадлежеше към техния екип, затова и лоялността изискваше от Пола да поддържа безусловно Карол. Съзнавайки, че няма да постигне нищо, Джен бе насочила вниманието си към мобилния телефон.
Когато наближиха „Невинни прегрешения“, Джен се оживи.
— Ще бъде забавно — заяви тя. — Малко театър винаги действа освежаващо.
— Лесно ти е да говориш така — измърмори Пола. — Нали няма на теб да ти мръзне задникът по ъглите, нито пък ще ти се налага да се разправяш с разни мърляви откачалки, дето ще ти се пишат клиенти.
Джен се изкиска и каза:
— Да, права си — после бутна вратата на магазина. Вътрешността на „Невинни грехове“ не беше толкова лъскава, колкото на неговия еквивалент в Брадфийлд. Осветлението не беше толкова ярко, стоките не бяха изложени толкова демонстративно. Зад щанда стоеше жена, която вдигна поглед към тях. Беше трийсет и няколкогодишна, пъстроцветната й коса беше оформена с помощта на гел в причудливи спирали и къдрици. Колкото и да е странно, беше облечена с бежова жилетка, която би била далеч по-подходяща за солидна собственица на магазин за трикотаж. Пола предположи, че ексцентричната прическа е опит да се отклони вниманието от тъмночервения родилен белег, който загрозяваше едната страна на лицето й и създаваше впечатлението, че някой е прокарал по бузата й четка, намазана с боровинков конфитюр.