— Само когато искам да премахна лошия вкус от устата си — отвърна Джен.
— Мислех, че всичко това те забавлява.
Джен лизна цигарената хартия и я зави умело.
— Така ли? Само се опитвах да си дам смелост, Пола — това е всичко — изражението й беше непроницаемо, но когато заговори отново, Пола реши, че никога не я е чувала да говори с толкова мек тон. — Тази вечер се излагаш на голяма опасност. Това вероятно е най-плашещата задача, която може да бъде възложена на ченге.
Пола въздъхна.
— Благодаря ти, приятелко. А пък аз тъкмо се опитвах да се убедя, че няма страшно, щом вие ще ме пазите.
Усмивката на Джен изглеждаше някак насилена.
— Ще те пазим, не се съмнявай в това. Но разбираш ли, Пола, има моменти, в които е разумно да се поуплашиш. И това е един от тях.
Денят вървеше неумолимо към своя край. В голямата стая на отдел „Убийства“ се беше натрупана истинска вавилонска кула от документи, с които Карол би трябвало да се запознае, но за тази работа имаше достатъчно други следователи. Екипите преглеждаха протоколи и доклади, записваха идеи, които трябваше да бъдат проследени, следователите отмятаха книжата, натрупали се в папките им за необработени документи, други пристигаха с нови доклади, които трябваше да бъдат преглеждани от натоварените с тази задача. Дон Мерик трябваше да пресява обработените материали и да свежда до знанието й най-важното, с което трябваше да е запозната. Огромното количество материали, които се насъбираха във връзка с подобни случаи, беше плашещо, още повече поради съзнанието, че те надали ще ги наведат на някаква идея.
Мисълта за предстоящата операция я преследваше неотстъпно, като лисица, движеща се по стъпките на плячката си. Всяко случайно хрумване за всичко, което би могло да се провали, добиваше в мислите й застрашителни размери и разравяше спомените за провала, когато самата тя работеше под прикритие. Измъчваше я и мисълта за Сам Еванс. Не можеше да си изясни дали той просто преследва евтина слава или съзнателно се опитва да подкопае авторитета й. Но и двата случая той сигурно бе успял да посее съмнението в мислите на Брандън, и то в момента, когато това можеше да й се отрази възможно най-зле. Никак не й се искаше Брандън да започне да се пита дали собственият й опит няма да се отрази отрицателно на Пола, когато тя заработи под прикритие. Карол се опитваше да пропъди отровните мисли, но не успяваше. Накрая се предаде. Щом не можеше да избяга от мисълта за миналото, най-добре щеше да бъде да застане лице в лице с нея. Взе от бюрото книгата, която й бе подарил Джонатан, и я отвори предпазливо. Нямаше особена слабост към четенето, като изключим специализираната литература, а след преживяното изнасилване съзнателно избягваше всякакви текстове, които дори отдалечено напомняха на популярни психоанализи. Но този текст звучеше различно. Независимо от съмненията си, Карол незабелязано бе увлечена от повествованието, което, въпреки съществуващите сходства със собствените й преживелици, докосваше душата й по начин, по който никой и нищо не бяха успели да я докоснат досега.
След около четиридесет страници й се наложи да остави книгата. Ръцете й трепереха и имаше чувството, че ще се разплаче всеки момент. Организмът й копнееше за някаква по-силна напитка, но тя реши твърдо да не се поддава. За първи път от месеци осъзна, че след като бе изминала толкова дълго разстояние по пътя към оцеляването, не биваше да се съмнява, че в крайна сметка ще преодолее мъчителните спомени. Тази Карол Джордан, която щеше да се яви накрая на пътя, щеше да бъде може би променена, но щеше да е съхранила собствената си личност — белезите щяха да съществуват, но душата й щеше да е цяла. С пукнатини, но не и разрушена. Искаше й се Тони да беше тук, не защото имаше нужда да поговори с него, а защото знаеше, че той би забелязал промяната у нея, и би осъзнал може би началото на нейното освобождение.
Сякаш в отговор на желанието й на вратата се почука.
— Влез — каза тя и припряно скри книгата под някакви документи. Но не беше Тони. На прага застана отново Джонатан Франс, този път с наръч документи под мишница.
— Два пъти за един ден — отбеляза Карол. — Какво ли ще си помислят хората?
Появата му породи у нея идиотско задоволство — далеч по-силно, отколкото би могла да очаква.
Той седна на стола за посетители, облегна се назад и изпъна дългите си крака.
— Колкото и да обичам да те виждам, в случая визитата ми е чисто служебна — заяви той. — Имам новини за теб.