Тони отпусна ръце.
— Ако говорим от гледна точка на вероятности, да. Най-убедителна е версията, според която Тим и Гай са отвлечени от един и същи човек — и двамата го знаем. След като е толкова самоуверен, че е разпространил тази снимка, аз бих казал, че сигурно вече веднъж е убивал там.
Карол забеляза ужасената физиономия на Джонатан. Много лесно бе да се забрави как ужасите, които ченгетата бяха свикнали да приемат като част от ежедневието си, разстройваха незапознатите с работата им хора. Тези, които не бяха преки участници в тяхната ежедневна битка с хаоса, нямаха никаква защита срещу сцени от жестоката действителност, каквито те двамата с Тони бяха виждали вече безброй пъти.
— Рано е още да се прецени — каза тя, съзнавайки в сърцето си, че Тони е прав.
Тони се извърна рязко. Лицето му беше посивяло и измъчено. Без да обръща внимание на Джонатан, той опря юмруци на бюрото на Карол и впери очи в нейните.
— Той трябва да е стигнал до паркинга малко след зазоряване. Почти съм сигурен, че Тим е бил упоен — достатъчно, за да бъде замаян и податлив, да не се съпротивлява. Но при това положение трябва да е минало доста време, докато стигнат до Суиндейл. А после… после е свършил това, за което е отишъл там. Дори не е бързал, направил е и трофейни снимки. И какво е направил след това? Не би поел риска да се върне обратно по известна туристическа пътека с дете в такова състояние на ръцете си. Убил го е, Карол. Убил го е и е закопал тялото на същото място. Плитък гроб — под бодливите къпини, които спомена Джонатан — притвори очи и измърмори нещо, което Карол не успя да чуе.
— Какво каза?
— Казах, че сега поне ще можем да го приберем у дома.
Настана дълго мълчание. Лицето на Джонатан изглеждаше внезапно състарено, очите му бяха присвити, сякаш за да не вижда картината, породена от обясненията на Тони. „Много му дойде“, каза си Карол, покашля се и отбеляза:
— Не можем да бъде сигурни в нищо, преди да сме отишли там — бутна стола си назад и стана.
— Джонатан, днес вече не можем да направим нищо, вече се смрачава. Но се налага да реагираме колкото е възможно по-бързо в съответствие със сведенията, получени от теб. Знам, че отнемаме прекалено много от времето ти, но все пак — възможно ли е да отведеш някои от подчинените ми до Суиндейл утре сутрин и да им покажеш мястото, където е била направена снимката?
Очите му се разшириха — очевидно още не можеше да преработи това, което бе чул току-що.
— Аз… ами не знам — отвърна той.
— Не е необходимо да оставаш с тях — каза меко Карол. Застана до него и постави ръка на рамото му. — Просто ги завеждаш до мястото и показваш геологическата формация, която присъства на снимката. После можеш да си вървиш, обещавам ти.
— Ти ще бъдеш ли там? — говореше спокойно, но тя долови молбата, която се криеше във въпроса му. Не искаше от нея кой знае какво, особено ако се вземеше предвид какво бе направил самият той за нея.
— Не мога да обещая — отвърна тя. — В момента съм насред друго много важно разследване. Всичко зависи от това какво ще се случи тази вечер. Ако се стигне до арест, ще се наложи да остана тук. Но в противен случай… да, ще дойда. Ако дойдеш отново тук утре към осем сутринта, ще уредим някак нещата.
Той кимна, разбрал по тона й, че трябва да си върви, и стана.
— Благодаря, Карол.
— Ние би трябвало да ти благодарим, Джонатан. Това е първата ни истинска следа от изчезването на Тим насам. Ако успеем да го върнем на семейството му, и те ще дължат това на теб — тя го потупа по ръката и допълни: — Ще се видим утре.
Джонатан спря на вратата и успя да се усмихне едва доловимо.
— Приятно ми беше да се запознаем, доктор Хил.
Тони кимна в отговор. Когато вратата се затвори зад Джонатан, той отбеляза:
— Не помня вече колко пъти съм чувал тази лъжа.
Карол поклати глава и отбеляза с приятелско примирение:
— Крайно време е да се научиш да не плашиш хората.
— Винаги ме е бивало да забърквам каши — отвърна той.
— Би ли могъл да дойдеш и ти, за да хвърлиш един поглед на мястото, за в случай, че открием това, което според теб ще открием? — попита Карол.
— Щом мислиш, че това ще е от полза.
— Благодаря — тя се поколеба за миг, питайки се дали да засегне темата за Ейдън Харт и как точно да го направи.
— Е, как върви работата ти? — попита той и седна отново на бюрото й. Докато се настаняваше, бутна неволно един куп хартия и видя книгата на Алис Себолд отдолу. Взе я и се намръщи.