Изстрелът беше произведен от артилерийско оръдие, разположено на покрива на съседна къща, която по онова време беше празна, тъй като семейството беше заминало за лятото да нагледа лозята си в Екзанс. В началото бащата на Че беше бесен от случилото се. После, когато прахът бавно се слегна в стаите и залите на огромната къща, той стана тих и неспокоен. Може би беше имало причина да е така. Навярно е знаел какво означава това.
Дори сред военните черният барут беше една от най-редките стоки. Това обаче не беше възпряло враговете им. Нито пък го беше сторило Клеймото, което Че носеше на врата си от десетгодишна възраст — всички знаеха, че е под защита от заплахата за отмъщение.
Ясно беше, че враговете им няма да се спрат пред нищо, за да уредят спора.
Че беше единственият син в семейството. Някой ден щеше да поеме търговията. Беше му казано, че трябва да си тръгне. Баща му успя да измисли само един начин, с който да гарантира безопасността му.
На следващия ден Че беше отведен в закрита карета при местния агент на ордена на рьошуните. Щом като влезе в сградата, вратите бяха заключени, прозорците — затворени, а лампите — намалени, и баща му предложи на агента малко състояние в злато, опитвайки се да убеди жената да изпрати Че да се обучава за рьошун. В началото тя отказа. Бащата на Че взе да крещи и да заплашва, накрая притисна ръце една към друга и започна да я моли. Твърдеше, че не знае къде другаде синът му би могъл да намери по-добро убежище от ордена на рьошуните — място, което беше толкова тайно, колкото самите Небесни острови.
Че замина седмица по-късно, след като се укрива в избата на агента, преживявайки само на хляб, сирене и вода. Взе го един рьошун — мъж на средна възраст с остри скули и суровите виолетови очи на човек, роден във Високия Паш. Мъжът изръмжа нещо. Че осъзна, че това е името му, Шебек. След това рьошунът почти не проговори повече. Без да има възможност да се сбогува със семейството си, Че беше качен нелегално на кораб, който вдигна платна в момента, в който те се качиха на борда. След малко повече от седмица стигнаха на Чийм. От там следваше странно и плашещо пътуване в планинската вътрешност на острова.
И така стана, че Че прекара остатъка от юношеството си, учейки се как да убива, с каквото му попадне подръка. Седмиците преминаваха в месеци с изненадваща скорост, а месеците се превърнаха в години. С времето семейството му съвсем престана да му липсва.
Че винаги беше притежавал способността да учи лесно. Напредъкът му като обучаващ се убиец беше бърз. Създаде си приятели. Внимаваше да не си създава врагове. Въпреки това обаче беше младеж, който не се чувстваше добре в собствената си кожа.
През нощта в леглото си в помещението, където живееха учениците на ордена, Че сънуваше нещо различно.
Сънуваше, че е живял съвсем друг живот. В сънищата майка му и баща му не бяха истинските му родители, а домът му — неговият истински дом. Тези видения насън бяха толкова реални, толкова изпълнени с факти и най-незначителни подробности, че когато се събудеше сутрин, имаше чувството, че е някой непознат, и се опитваше да проумее кое от всичко това е истинско и кое — просто измама. Понякога Че тайно подозираше, че губи разсъдъка си.
Докато годините се нижеха, той правеше всичко възможно да запази спокойствие. Таеше в себе си сънищата за друг живот.
Накрая се превърна в мъж. Превърна се в рьошун.
Денят изглеждаше като всеки друг ден, като се изключи това, че беше навечерието на двайсет и първия му рожден ден, което не значеше много за Че. Учителят му Шебек както винаги беше объркал дните и си мислеше, че рожденият ден на Че е днес. Шебек се засуети, приготви торта с мед и орехи и сипа вино за двамата. На Че сърце не му даде да поправи грешката на учителя си. Когато се прибра в стаята си, изпитваше нарастващо усещане за неясно безпокойство.
В онази нощ за пръв път от идването си в манастира Че не сънува нищо. Спа на пресекулки, без постоянно да се върти и да мърмори в мрака, и когато се събуди в утрото на истинския си рожден ден, установи, че вече не е себе си.
Внезапно сякаш се беше отворил прозорец към гледка, която винаги е била там, но той никога не го беше признавал. Под процеждащата се през цепнатините на капаците на прозорците светлина на ранното утро в усамотението на малката си, спретната килия Че изведнъж разбра истината за своя живот и се разтърси от горчив смях, примесен със сълзи на облекчение и отчаяние за всичко онова, което е загубил.