— Как си? — попита той.
— Мм? О, добре съм, благодаря.
Сега тя седеше пред огледалото, разресваше дългите си разкошни руси къдрици със ситен гребен, издялан от кост, който можеше да си позволи като чувстваща. Тя спря и погледна отражението му в огледалото.
— Наистина съм добре! Сезонът беше хубав с това празненство и всичко останало. — Стигна до едно упорито сплъстено място и опъна русата си коса, след което леко дръпна с гребена, за да мине през него. — Всъщност съм много добре. Чувствам се чудесно, сякаш отново съм младо момиче. Желана съм от един Върховен жрец на Сашийн. Аз! Можеш ли да повярваш?
— Да, мисля, че мярнах задника му преди малко.
— На Райний ли? О, не, скъпи, как можа да си го помислиш! Не, този е един от редовните ми. Фарандо е от съвсем различен сой. Уви, малко е грозен, но притежава сила, власт, положение, обсипва ме с подаръци и прекарваме прекрасни нощи извън града. Не бих могла да искам нещо повече. А ти? — попита тя. — Ти как си?
Че чешеше лакътя си, но не разсеяно, а настървено.
— Добре съм — отвърна той и си помисли, че тя не си спомня, че днес е рожденият му ден.
— Днес кожата ти изглежда по-добре. Помага ли ти мехлемът?
Да, беше му дала поредния нов мехлем, който да изпробва с надеждата, че ще успокои люспестия обрив, който вечно измъчваше кожата му. Той сви рамене. Беше премерено и предпазливо движение като всичките му движения.
— Де да можех да си спомня какво ти слагах, когато беше малък.
Той очакваше да каже това, защото му го повтаряше всеки път, като го видеше.
— Да, е да можеше. Но сега ще трябва да търпя манията ти по тези мехлеми, докато не уцелиш подходящия. — Той също казваше това всеки път, когато я видеше, просто за да я дразни.
— Но това е толкова обезсърчаващо! Знам със сигурност, че помага. И знам, че в него има екстракт от кафяви водорасли — и чамин — да, мисля, че малко чамин, но като изключим това… — Тя ядосано поклати глава. — Останалото не го помня. Мислиш, че съм остаряла много? Ммм? — Тя започна да изучава отражението си в огледалото. — Дали лицето ми най-сетне не се е извърнало от слънцето заедно с паметта ми?
— Достатъчно, за да правиш мелодрами — това ти го признавам. Радвам се, че си добре, майко, но сега трябва да те оставя.
— Толкова скоро?
— Това упражнение е за време. И трябва да открия за какво е всичко това.
Че се качи върху перваза на прозореца. Обърна се да й каже няколко последни думи.
— Тук нещо не е наред. Бъди внимателна.
Беше изчезнал още преди майка му да успее да отвори уста, за да се сбогува.
— О — промълви тя.
Насочи отново вниманието си към своето отражение и започна да си тананика тихо, докато решеше златните си къдрици, и не обърна внимание на звука от преместването на легло, който се разнесе от горния етаж.
— Направи ли упражнението, както ти беше наредено?
— Направих го — отвърна Че.
— Чудесно. Имаше ли някакви случайни жертви?
— Двама жреци воини. Смъртта им беше… необходима.
— Двама? Не можа ли да ги заобиколиш?
— Щеше да отнеме повече време. Избрах най-директния начин за действие.
— Винаги правиш така. Опасявам се, че рьошунът в теб говори. Добре, добре. Моля те кажи ми сега как е майка ти?
Че съвсем леко се отдръпна от дървения панел срещу себе си. Седеше в една ниша в затъмнена стая, някъде в лабиринта на долните етажи на Храма на шепотите. Нишата беше облицована с тъмно, лакирано тиково дърво. В самото й дъно, на нивото на главата, ако човек е седнал, имаше панел от фино издялани дървени плоскости, които се кръстосваха. Празнините между тях бяха тъмни, изпълнени със загадъчния въпрос кой или какво се крие зад тях. Откъм решетката се усети слаб полъх на вятъра. Беше свеж и с дъх на подправки. Не се чу обаче никакъв шум, сякаш пространството от другата страна е малко и уединено.
— Майка ми изглеждаше доста добре — отвърна той с равен тон на непознатия глас.
— Радвам се да го чуя. Тя е хубава жена.
Гласът беше станал дразнещо висок, сякаш онзи, който говореше, беше на ръба на истерията. Че познаваше четири гласа, които му бяха говорили по различно време от тази ниша в стената. И четирите звучаха така, сякаш принадлежат на някой, който го обучава, макар той да нямаше никаква представа чии са. Освен това не знаеше и кои са събратята му убийци, защото всеки се обучаваше поотделно, напътстван от един-единствен учител. Рядко им позволяваха да се срещат.