Че наблюдаваше през полузатворените си клепачи как тя му обърна гръб и отвори стъклените врати.
На прага Сашийн спря и му хвърли равнодушен поглед.
— И, дипломате…
— Да, матриарх?
— Никога повече не ме лъжи.
Впечатления от Ку’ос
Последното нещо, което някой очакваше да чуе по време на забързаното блъскане при дебаркирането, беше изстрел на пушка. Пътниците утихнаха, когато гърмежът отекна над главите им и ги накара да се втурнат вкупом към левия борд на платнохода „Майка Роза“, сякаш палубата на кораба внезапно се е наклонила по време на бурно море.
Хората се бутаха и надничаха през раменете на другите, за да виждат по-добре лениво помръдващите води на пристанището отдолу. Там, близо до корпуса, имаше фигура, която пляскаше с ръце със зловещото настървение на злощастна душа, осъзнала, че всеки момент ще се удави.
— Това е мъж — отбеляза Нико, който наблюдаваше през перилата, след което погледна към пристанището и разсейващото се облаче дим, което все още излизаше от цевта на пушката в ръцете на войник в бяла ризница.
— Да — съгласи се застаналият до него Аш. — Това го виждам.
Друг войник побърза да се присъедини към първия стрелец, който презареждаше оръжието си. Новодошлият носеше арбалет и още не го беше заредил, когато другарят му вдигна пушката отново.
Нико видя плясъка във водата, преди да чуе втория изстрел. Той изригна близо до главата на плуващия, макар че мъжът сякаш не го забеляза.
— Какво прави той? — попита удивено Нико.
— Мъжът е роб — отвърна Аш. — Тук, в Ку’ос, има повече роби, отколкото свободни граждани. Те са над един милион, или поне така се говори. Изглежда, че този се надява да се измъкне от острова, като се качи нелегално на борда на някой кораб.
— Е, ако такова е било намерението му, не се е справил много добре.
Аш известно време изучава младия си ученик.
— Може би трябва да скочиш и да му покажеш какъв е правилният начин.
Последва нов изстрел. За секунда Нико се оглеждаше за нов плясък във водата. Не видя такъв и тогава мъжът привлече вниманието му. Отстрани на главата му бавно се разля яркочервено петно и той бавно се обърна във водата. Остана да се носи по корем с изцяло потопено лице и без да помръдва.
— Убиха го! — възкликна Нико.
— Такова беше намерението им.
— Но…
— Той рискува — меко го прекъсна Аш. — Нямаше късмет. Хайде да слезем от кораба, преди на останалите пътници да им втръсне да гледат тялото му. — Аш дръпна Нико за ръкава и тръгна към подвижния мост. Младият мъж забърза след него, като поглеждаше назад.
Спуснаха се по мостчето с тежки раници на гърбовете. Нико все още изглеждаше някак зашеметен.
Бяха минали осем дни, откакто бяха напуснали Чийм, и докато корабът приближаваше към Първото пристанище на огромния островен град, той беше смаян от мащабите на онова, което се разкриваше пред погледа му. Ку’ос беше най-големият град в познатия свят, по-гъсто населен дори от древния Занзахар в далечния край на Мидерес. Нико никога преди не беше виждал толкова високи сгради. Те се издигаха към небето като гъст храсталак в гора. Множеството прозорци чернееха на фона на притъмняващото небе. Сред тях, скупчени най-нагъсто в сърцето на града, бяха островърхите небесни кули, които се извисяваха като миражи към ниските сиви облаци. За окото те изглеждаха физически невъзможни, дори след обясненията на Аш за стоманените им скелети и някаква странна разновидност на течен камък. Аш му каза равнодушно, че не по-малко невъзможни изглеждат и формите, които пикират между високите сгради — хора, увиснали под изкуствени криле. Но в крайна сметка всичко в този непознат пейзаж изглеждаше невъзможно, докато той бавно се приближаваше към поклащащия се нос на кораба.
Сега, когато до него във водата се носеше мъртвец, а едно куче беше доплувало и дърпаше тялото, стиснало го със зъби, когато гласовете на хиляди хора се смесваха с шумотевицата на пристанището, което беше просто един от многото кейове на остров Ку’ос, Нико се запита какво, в името на Големия глупак, прави тук.
Сред блъсканицата от толкова много хора той се почувства като мравка. Високо зад редиците складове, обърнати към източната част на пристанището, се издигаха сгради. В далечината множество комини бълваха черен дим. Нико си пробиваше път напред, насочван от ръката на Аш върху рамото му. Той нямаше представа накъде върви и известно време просто се буташе, движейки се сред по-малка върволица от хора. Минаха покрай група войници, излежаващи се върху щайги. Приближиха се до огромна сграда с една открита страна и се озоваха на широко пространство с висок наклонен покрив от опушено стъкло и стоманени подпорни греди.