Шумът беше ужасен — беше почти невъзможно да разговарят. Нико се оглеждаше безмълвно, докато на пътя му не се изпречи едно високо бюро.
— Следващият! — извика отегченият служител зад бюрото и размаха уморено ръката, на чийто лакът се подпираше, възползвайки се от подплънката на ръкава на бялата си роба. В другата си ръка държеше подобна на парцал кърпа, в която издуха зачервения си нос в мига, в който Аш пристъпи към бюрото.
Бюрото беше толкова нависоко, че служителят ги гледаше отвисоко.
— Някакви стоки за деклариране? — носово попита жрецът.
— Не, аз съм инструктор по боравене с хладни оръжия — непринудено и разговорливо обясни Аш, изправи гръб и дръпна тежката си туника под наметалото, за да приглади гънките, останали от пътуването. — Ще работя в академията на Ул Сун Жуан, а това е моят ученик.
Нико се насили да се усмихне.
— Носиш ли оръжия със себе си?
Аш вдигна платнения си вързоп.
— Добре, добре — най-сетне обяви служителят, който изглеждаше така, сякаш единствените неща, за които мисли в момента, са леглото и паница гореща супа. — Всеки, който внася оръжия на острова, трябва да заплати допълнителна такса от един марвел. Още два за влизането в града на двама ви. Плюс още един за административни такси. Това прави общо четири марвела.
Мъжът протегна ръка.
Аш пусна монетите в нея. Жрецът демонстративно изпробва всяка от тях със зъби. Сложи една в джоба си, а останалите пусна в процепа на бюрото, след което надраска нещо на лист хартия и го подхвърли на Аш.
— Добре дошли в Ку’ос — каза той, дръпна един лост и под повърхността на бюрото с дрънчене се отмести решетка, за да минат.
— Следващият!
Слънцето се беше скрило зад слой облаци и в Ку’ос беше студено. Аш и Нико останаха близо до доковете, смесвайки се с тълпата, и си пробиваха път, като сменяха павираните улици, сгушени между високите сгради. Постройките бяха изградени от тухли вместо от дялан камък. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше кранове. Имаше нови строежи върху заравнени площадки или върху по-стари съществуващи сгради. Навсякъде по улиците се вееха знамената с червената ръка на Ман, а високо над тях на вятъра плющяха вимпели, сякаш градът се подготвя за някакво празненство. Платно с изображение на матриарх Сашийн висеше върху цялата стена на една от сградите. Между постройките бяха опънати плакати с надпис „Ликувайте!“.
Нико мислеше, че Бар-Кхос е оживен град. Но той не беше нищо в сравнение с този метрополис. Улиците бяха толкова претъпкани, че за хората едва оставаше място да се движат. Облеклото следваше всички възможни моди — диплеща се коприна от далечните земи на чуждоземците, кожи от севера, костюми от кожи на зелове на бели и черни ивици, дъждобрани от омаслено платно, наметала от пера с огромни качулки, червени роби. Най-много обаче изпъкваха жълто-кафявите дрехи на робите с нашийници, които вървяха поотделно или на групи, често натоварени с пакети. Отстрани на улиците децата събираха димящ тор от зеловете в кофи. Жреци крещяха от високите балкони на кулите на храмовете през биволски мехове, усилващи пресипналите им гласове. В клетка, провесена на стълба в средата на едно кръстовище, седеше гол престъпник, люлееше крака и замеряше с изпражненията си всеки, който имаше нещастието да дръзне да се доближи твърде много до него.
Беше дъждовният сезон и сякаш за да им се напомни това, заваля проливен дъжд. Пороят разчисти пътя им, защото хората побързаха да се скрият.
— Имам чувството, че се въртим в кръг — оплака се Нико, докато бършеше лицето си.
— Така е. Ако някой ни следи, след известно време би трябвало да му се изплъзнем.
— Да ни следи?
— Да. Ку’ос е град на параноята. Жреческото съсловие тук има своя тайна полиция. Наричат ги регулатори. Всеки заподозрян в предателство или в ерес бива арестуван и хвърлен в затвора. Хората получават пари, за да донасят за съседите си. С надвисналата над Киркус заплаха от отмъщение, за която вече знаят, че е реална след първия ни опит да отнемем живота му, регулаторите ще са двойно по-бдителни. Вероятно наблюдават хората, които влизат в града.