— Значи сме в опасност дори сега?
— Във всеки миг, който прекарваме тук, сме в опасност, Нико. Чуй ме сега — докато сме тук, ще правиш каквото ти казвам, без да спориш и без да се колебаеш. Ако се забъркаме в неприятности, единствената ти грижа трябва да бъде собствената ти безопасност. Ако с мен се случи нещо, изчезни. Тръгни си.
Тези думи ни най-малко не повишиха увереността на Нико. Докато вървяха, той не можеше да се сдържи от време на време да не хвърля по някой поглед през рамо, докато Аш не му каза да престане да се набива на очи по този начин. Двамата ставаха все по-мокри.
— Този дъжд ми пари на очите — оплака се Нико, настигайки Аш, след като му се беше наложило да отскочи от пътя на преминаваща каруца. — Освен това има противен вкус.
— Самото небе тук е замърсено. Това е заради въглищата, които изгарят. Когато не вали тази гадост, градът обикновено е обвит в зловонна мъгла. Наричат я „Мъглата на Баал“ в памет на онзи стар крал, известен със своята надменност. Чувал съм, че с времето човек свиква с нея.
Нико се съмняваше в това. В продължение на цял час следваше стареца по петите, като наблюдаваше странните гледки в града и му костваше все повече усилия да не обръща внимание на къркоренето на празния си стомах, тъй като бяха пропуснали закуската.
Най-сетне спряха в един хосталио — ниска сграда от скучни сиви тухли, със замъглени от мръсотия прозорци и прогнили рамки, покрити с олющена боя. На сградата беше закачена огромна табела, издигаща се на около трийсет стъпки над улицата. На нея на търговски пишеше „Хосталио ел Парадизио“ и имаше рисунка на легло.
Аш обяви, че това ще свърши работа. Сградата беше също толкова запусната, колкото и всяка друга в квартала.
Вътре на регистратурата дадоха фалшиви имена. От тях се стичаше вода, която капеше по покрития с плочки под. Служителят почти не вдигна поглед от вестника си, докато Аш се подписваше в книгата за посетители. Мъжът прекъсна четенето си само колкото да каже:
— На четвъртия етаж все още има стаи. Опитайте там. След девет часа не се допускат посетители. В стаята не може да се готви. Никакъв огън, дори й свещи. А и е забранено изхвърлянето на отпадъци от прозореца — добави той и най-сетне вдигна поглед. — За тази цел се използва дупката на нужника на всеки етаж. Това е почтено място и искаме то да остане такова, ясно ли е?
— Тогава ще се отнасяме към него с уважението, което заслужава — отвърна Аш и стисна юмрука си, докато водата не потече върху отворената книга за посетители и не омаца хартията с пепелявосиви петна.
Служителят затвори шумно книгата, за да я предпази от още щети, и обяви, че сделката е приключена, с оглушително подсмърчане. Върна се към четенето на вестника на бюрото си. Аш и Нико понесоха багажа си нагоре по стълбите. Служителят ги наблюдаваше с крайчеца на окото си.
Да открият празна стая, означаваше да открият врата — каквато и да е врата с ключ в ключалката. Както им беше казал служителят, откриха една на четвъртия етаж. Нико, който вървеше отпред, хвана ключа и го завъртя. Той отказа да помръдне.
— Дръпни се — нареди му Аш.
Ключалката не беше в самата врата. Тя се намираше в метална кутия, която на свой ред беше прикрепена към касата на вратата. За да завърти ключа, Аш трябваше да пусне монета в процепа на кутията. Оказа се, че трябва да е цял марвел, защото четвъртината просто изскачаше обратно.
Нико се заслуша как тежкият марвел иззвънтя в кутията. Звучеше така, сякаш монетата се изтърколи надолу през самата стена. Нещо в кутията изщрака. Ключът в ръката на Аш се завъртя, след което той го извади и отвори вратата.
Помещението едва ли можеше да се нарече стая, защото мястото в него едва стигаше да легнат. Имаше две легла едно върху друго, които се разгъваха от стената. В момента и двете бяха прибрани. Аш пусна поредната монета в поредния процеп в пантата на едно от леглата, след което го свали надолу. Седна тежко върху него и сложи кожената раница в скута си. Въздъхна като старец, какъвто всъщност беше.
Нико затвори вратата и прекоси с няколко крачки разстоянието до прозореца в отсрещната стена, където свали раницата си и я опря върху покритата с петна мазилка под него. Стаята миришеше на смолиста трева, застояла пот и влага. Нуждаеше се от проветряване. Нико се опита да отвори капаците на малкия прозорец. Те отказаха да помръднат.
— Нико — обърна се към него Аш и му подхвърли четвърт марвел.
Нико забеляза процепа за монети върху рамката на прозореца. Той скептично пусна монетата в него и чу изщракване, когато тя се претърколи вътре. Отвори капаците и се озова пред опушена, покрита с петна от птичи изпражнения, тухлена стена на не повече от седем стъпки от другата страна на уличка.