Повечето прозорци отсреща бяха отворени и през тях се виждаха гърбове на хора, седящи на столове, бледи лица, надничащи навън, и откъслечни движения, като същевременно долитаха спорещи гласове. Въздухът в уличката беше по-зловонен от този в стаята. Звуците на града нахлуха вътре. Нико се наведе навън, за да погледне към улицата далече долу, осеяна с боклуци и локви с вода. Когато погледна наляво, видя цяла поредица от улици, които стигаха чак до залива на Първото пристанище.
Той огледа прозорците отсреща, докато старецът разопаковаше багажа си зад гърба му. През прозореца точно срещу него се виждаше възрастен мъж, който седеше на столче и конструираше нещо от кибритени клечки.
Нико се извърна от прозореца и се облегна на перваза. Той видя как слабата дневна светлина само прави грозотата на стаята още по-очевидна.
— Кога ще се срещнем с Барача и Алеас?
— Утре — отвърна Аш и внимателно остави пръчката за уста и сапуна си до умивалника. — Макар че първо трябва да се срещнем с агента и да се уверим, че са пристигнали без проблеми.
— Може да отидем сега.
— Не. По-добре да изчакаме да се стъмни.
„Чудесно, няма що“ — каза си Нико. Не му харесваше мисълта да седи цял ден в тази стая, без да има какво да прави.
— Ти и преди си бил в Ку’ос. Можеш да ми покажеш някои от забележителностите.
— Вземи — рече Аш, като му подаде една от малките книги, които носеше в раницата си. — Можеш да почетеш малко, за да си запълниш времето. Написана е на търговски. Аз ще подремна.
Нико погледна предложената му книга, но не посегна да я вземе. Предположи, че е поезия. Аш постоянно четеше подобни неща.
— Ако трябва да съм честен, бих предпочел да изтръгна ноктите си един по един.
Аш сви рамене и повдигна вежди, след което остави книгата на леглото. Докато пътуваха, реагираше по същия безстрастен начин всеки път, когато предложеше на Нико да чете и той му откажеше.
— Не можеш да четеш, нали, момче? — добави той този път.
— Разбира се, че мога — изправи гръб Нико. — Просто предпочитам да не го правя.
— Не. Вероятно можеш да прочетеш отделни думи, но не и да четеш както трябва.
Нико взе книгата от леглото.
— Искаш ли да ти прочета нещо? Ето, тук пише… — Той присви очи към думите върху корицата. — Зовът… на… Херон — прочете той, отвори книгата и погледът му се плъзна надолу по ситния шрифт. — Съб… рани мис… ли от… от…
Думите започнаха да се въртят пред очите му както винаги. Погледът му се замъгли, той примигна и се опита да се съсредоточи отново. Не се получи.
Отвратено захвърли книгата върху леглото.
— Не че никога не съм опитвал — обясни той. — Думите започват да се размазват една в друга. Подскачат и се променят, когато погледна към тях. В пиесите поне мога да проследя какво се случва. Но не и в книгите.
— Разбирам — рече Аш. — И аз имам същия проблем.
— Но ти четеш през цялото време!
— Да, сега го правя. Но като момче имах затруднения и това ме караше да се страхувам от думите. Някои от нас са родени по този начин, Нико. Това не трябва да ни спира да четем, а просто затруднява четенето. Трябва да се упражняваш и да го правиш, следвайки свой собствен ритъм. Ела, седни до мен. Ще ти покажа.
Нико щеше да се отдръпне, ако имаше накъде. Вместо това усети перваза на прозореца зад гърба си. Аш седна на леглото и отвори книгата в скута си. Забеляза съпротивата на Нико.
— Довери ми се, Нико. Да можеш да четеш, е нещо, което си заслужава.
— Но ти имаш само поезия. Поезията ме отегчава.
— Глупости. Поезията е онова, което преживяваме, онова, което дишаме. — Старият чуждоземец отвори книгата напосоки.
Той изучава страницата известно време, след това облиза палеца си и я прелисти.
— Чуй това — каза. — Така понякога пишем поезия в Хоншу. Това е Исея, която седи сама в нощта.
Той зачете тихо:
Той погледна Нико.
— Усещаш ли я? Усещаш ли тишината?
— Мисля, че трябва да го прочетеш отново. Толкова е кратко, че не осъзнах, че е започнало. — Ала още докато изричаше тези думи, Нико седна до Аш и погледна надолу към напечатаните думи.