Той внимателно заши грозните краища на раната. Докато го правеше, Аш остана невъзмутим. Изтощението на Нико донякъде му помагаше — мозъкът му беше твърде уморен, за да се погнуси от онова, което вижда.
Накрая Аш кимна и издиша.
— Това ще свърши работа — каза той.
Нико отряза конеца с нож и превърза ръката. Помогна на стареца да си събуе ботушите и да си качи краката на леглото. После се увери, че главата на Аш е облегната на възглавницата.
Аш затвори очи. Дишането му беше плитко.
Нико си припомни как почти ослепелият възрастен мъж танцуваше сред въоръжените регулатори и размахваше меча си, сякаш беше лек като перце, внезапно превръщайки в истина всички абсурдни безсмислици и митове, които го обкръжаваха.
— Мисля, че тази вечер убих човек — тихо каза Нико на неподвижния си учител.
Аш въздъхна.
— И как се чувстваш сега?
— Като престъпник. Сякаш съм взел нещо, което не съм имал право да вземам. Сякаш съм омърсен.
— Добре, дано винаги да е така. Трябва да се безпокоиш, когато след стореното, след като кръвта ти се е охладила, не изпитваш абсолютно нищо.
Но това беше нещото, което Нико искаше най-много — да не изпитва нищо. Как можеше да се върне при майка си и да я погледне в очите, знаейки какво е сторил?
— Може да е имал деца — промълви Нико. — Син като мен.
Аш си пое дъх.
— Справи се добре, Нико — каза старият чуждоземец с дрезгав глас.
Думите му почти не достигнаха до младия мъж. Той си свали ботушите и качването в горното легло му се стори най-трудното нещо, което някога е правил в живота си. Едва беше успял да се просне върху тънкия матрак, когато тялото му изневери. Той изпадна в безсъзнание.
И двамата лежаха мъртви за света, покрити с лъскава засъхнала пот и кръв, без да чуват караницата в стаята над главите им и монетите, които непрекъснато звънтяха по пътя си зад стените.
Тъмните улици, заобикалящи операта, бяха тихи. Огромната сграда беше потънала в тишина, след като вечерното представление беше приключило. Посетителите отдавна си бяха тръгнали към дома или към късни нощни срещи.
Каруцата се разлюля върху колелата си, когато върху нея беше хвърлено поредното тяло. Бригадата по почистването работеше мълчаливо, като се изключи пъшкане зад кърпите, с които бяха обвити лицата им. Две фигури стояха встрани от останалите — мъж и жена. Мъжът пушеше хазии. Жената се беше облегнала на стената, плътно увита в наметалото си.
— Той най-сетне дойде — обяви мъжът.
Още една теглена от зелове карета изтрополи по страничната уличка. Беше като здрава дървена кутия на колела. Кочияшът цъкна възможно най-тихо на зеловете да спрат. Дръпна поводите, когато се изравни с двете фигури.
— Доста време ти отне — обвини го жената, отделяйки се от стената.
Кочияшът сви рамене.
— Колко? — попита той, докато слизаше. — Един час, не повече.
Мъжът цъкна с език и отиде до задната част на каретата. Отвори вратите. От клетката там го гледаха две ловджийски кучета, въртящи опашки.
— Хайде, скъпи мои — каза им той. — Време е да си заработите месото.
Мъжът отвори клетката и закачи на вратовете им дебели каишки. Пусна ги да скочат на земята.
Хрътките го задърпаха, нетърпеливи да започнат лова. Бяха тихи, както бяха обучени, чуваше се единствено дъхът, излизащ през отворените им уста.
— Кървавата следа води в тази посока — услужливо посочи жената.
Кучетата вече я бяха надушили. Те затичаха по следата, а дресьорът им едва успяваше да ги удържи.
— Ще се движим бързо — извика той през рамо, без да изчака да види дали някой го е последвал.
Двамата регулатори размениха погледи, след което тръгнаха след него.
Лов на риба с камъчета
Във всеки друг пристанищен град на Мидерес щеше да се вдигне тревога при неочакваната поява на боен галеон без знамена, само с неутралното черно, превозващ отряд мъже, екипирани за сражение.
Но това беше Чийм и подобни гледки се виждаха толкова често, колкото рибата в морето. Когато корабът акостира на пристана и мъжете слязоха от него с военна дисциплина, неколцина от местните просяци — бивши моряци, осакатени или обгорени — се обърнаха, за да видят дали има смисъл да искат дребни монети от новодошлите, и бързо се отказаха да го правят. Само един си позволи да се загледа в тях по-продължително. Беше около четирийсетгодишен мъж, чиято лява ръка завършваше внезапно с обвит в кожа чукан. Някога той беше войник в имперския легион и не беше чак толкова остарял или дрогиран, че да не забележи войнишките татуировки върху голите китки и ръце на мъжете и камуфлажното им облекло под обикновените наметала, както и явната им целенасоченост.